През 2017 предприехме дълго пътуване през Италия с кола. За да “разбием” пътя на две решихме да нощуваме на отиване и връщане в Хърватия, защото идваше някъде към средата на маршрута ни. На отиване отседнахме в Оточац – малко градче, от което почти нищо не видяхме, защото пристигнахме по тъмно. На следващата сутрин поехме през Риека към Италия. Пейзажът беше изключително живописен – планинското шосе се виеше покрай брега и предоставяше чудни гледки. Когато някога реша да отделя време да разгледам Хърватия по-сериозно непременно ще включа в обиколката и тези места.
На връщане бях запазила стаи в едно етно селце – Стара Капела. По онова време нямаше такъв роуминг в ЕС и сваляхме картита за маршрута за следващия ден и ги ползвахме offline. Но защо ви споделям този детайл? Защото преживяхме доста забавна случка накрая на пътуването си. 😀 Тръгваме рано сутринта от Милано, пътуваме до Верона и спираме за обяд и набързо да разгледаме къщата на Жулиета (предполагаемата или по-скоро такава, която отговаря на описанието от пиесата на Шекспир, без в нея реално да има сведения да е живяла такава жена, но път магнит за туристите и особено една част от статуята на Жулиета в двора), Арена ди Верона и площад Синьориа с паметника на Данте. Обиколката ни е скромна, защото път ни чака. И така излизаме от Италия и се насочваме покрай Загреб към Стара Капела. На една бензиностанция синът пише на нашия хотелиер да се разберем кога ще пристигнем. И всичко е точно. Поне така си мислим. Движим се по картата и стигаме до малко градче/селце и се опитваме да намерим адреса. Питаме местен човек на площада и той ни упътва по коя улица да хванем. Минаваме по нея и търсим нашия номер, но каква изненада ! Там, куъдето трябва да е къщата има една плевня в окаян вид – на около 100 години и почти паднала,. Синът се шегува, че хотелчето ни е твърде етно, но това, което виждам няма нищо общо със снимките в booking. За цялото пътуване бях направила около 10 резервации на различни места и никъде нямаше проблем, но си казах “Може би на последното ще има проблем”. Звъним на хотелиера и му казваме, че не намираме мястото. Той предлага да се срещнем на площада. Ок, отиваме. Но никой не ни чака. Отново звъним и той ни пита къде сме, защото ни чака. Започваме да обясняваме какво има около нас – градинка, църква, детска площадка….И покрай него има същото. По-късно ще разберем, че всяко малко градче в Хъратия има такива площадчета и те не могат да послужат изобщо за ориентир. Вече започва да се свечерява, а ние не можем да се оправим с тази бъркотия. И тогава звъни синът на хотелиера, разгадал загадката – ние просто сме отишли в погрешната Капела – имало две стари Капели 😀 Упътва ни как да се върнем около 150 км по магистралата. Накрая намираме мястото, което си изглежда съвсем същото както на снимките в сайта. Хотелиерът ни е оставил ключа в пощенската кутия и каза, че каквото си намерим за пиене в къщата е за нас, а за храна – греда. Сега малко за къщата – тя беше стара, на повече от 100 години и на два етажа. Би могла да приюти поне 10 човека, има си механа и супер модерна кухня, но вътре всичко е в етно стил. В хладилника имаше местна ракия и бира, но за наше голямо съжаление нямаше от къде да поръчаме храна в 10 вечерта. Намерих някакви солети в колата, пихме по питие и заспахме. Сутринта ни събуди кукуригана на петел от съседската къща. И, когато излезнахме на двора ни завладя една наистина идилична селска картина – дворче със свежозелена, окосена трева, навес с различни земеделски инструменти от миналия век, грижливо аранжирани и меден казан за ракия. В съседния двор имаше кула с артистичен ветропоказател, в която май се помещаваха кокошките и петела. Една баба, сякаш излязла от някоя приказка, със забрадка и дрехи като носия ни се усмихна и ни поздрави. Изключително приятно място. Тротоарите в това селце бяха всъщност окосени и зелени ливадки, нямаше нищо занемарено, нямаше никакви боклуци и беше толкова зелено. Все едно не беше септември, а май. Оставихме парите за нощувката на масата в механата, заключихме и върнахме ключа в пощенската кутия. Така и не видяхме хотелиера. Изненадващо за нас беше това доверие от негова страна да ни остави всичко и да разчита, че ще платим и всичко ще е наред. Явно в тази страна хората са такива – доверчиви, добронамерени и очакват същото и от гостите си. Някакси не си го представих това да стане в нашата мила родина. И се питам защо станахме такива? Кое ни накара да се променим? И то, за жалост, не към добро. Това са моите малко, но приятни и топли спомени от Хърватия. Със сигурност ще ѝ отделя време по-нататък като в списъка ми са Плитвичките езера, околностите на Риека, Дубровник (най-вече заради GOT), региона на Хърватско Загорие, Стон с неговата “велика хърватска стена”, Загреб и пиратския град Омис. Когато започна да проучвам по-сериозно може да излезе и още нещо. 😉
В Хърватия се намира най-малкия град в света. Както се казва в хърватските легенди, Хум е построен от гиганти, които натрупали камъни един върху друг. Градът наистина изглежда като каменен блок, който се издига на височина 349 м на самия връх на хълма между градовете Рок и Бузет. В различни периоди от съществуването му той е принадлежал на Рим, Венеция, Австрия, Франция, Италия. Бил е завладяван, изгарян и възстановяван неколкократно. В града има 13 къщи, 2 улици, 2 църкви, музей, магазин, гробище, хотел и ресторант. А за да запази автентичността си, от 60-те години насам има забрана нови хора да се заселват в Хум. В магазините и ресторанта се предлага местната ракия от имел Humska Biskа, за която се твърди, че е по рецепта на келтите отпреди повече от 2 000 г. В Хум е произведена от местен монах преди няколко столетия. В туристическите брошури се твърди още, че е афродизиак. 😀 В ресторанта в Хум може да опитате и известната истърска супа, приготвена от червено вино. Трикилометрова пътека, наречена „Глаголическата алея“ свързва Хум и съседното градче Роч. Тя е украсена с масивни каменни паметници, посветени на глаголицата. Роч е малко градче, център на глаголическата литература от XIII век. Глаголицата, която е създадена от Константин-Кирил Философ, идва в хърватските земи с ученици на солунските братя. И там възниква ъглестият или илирийски вариант, който остава в употреба много дълго време – до средата на XVIII.
Хърватия е родина на далматинците. Породата получава името си от името на региона Далмация. Отначало далматинците се използвали активно от ловци и овчари, след това се превърнали в кучета-компаньони. Кучетата от тази порода се раждат абсолютно снежнобели, а петната им се появяват по-късно по цялото тяло и дори в устата. Но в Хърватия не се уважават само далматинците – животните дори имат собствен плаж. Той представлява малко заливче. Има 3 неподвижни палатки за собствениците в случай на горещина или дъжд. Местните любители на кучета обичат това място и ходят там всяка вечер.
Много знаменити открития са направени от хърватски изобретатели, които промениха света. В началото на XVII век хърватският учен Фауст Вранчич проектирал парашут, основан на скиците на Леонардо да Винчи. Най-известният хърватски учен е Никола Тесла – един бележит физик, електромашинен инженер и изобретател. Известен е с редица постижения в областта на променливия ток, електроснабдяването и магнетизма. Роден е в град Смилян, но се мести в Будапеща, Париж, а след това и в Америка. Годината е 1884, а Никола Тесла пристига в Ню Йорк с 4 цента в джоба си, малко багаж и писмо с препоръка от Чарлс Бачелър до Томас Едисън, в което пише: „Познавам двама велики мъже и вие сте един от тях, а другият е този млад човек.” Едисън го наема на работа, предлагайки на Тесла да препроектира напълно генераторите за постоянен ток. В отговор Никола заявява, че ще преработи неефективните генератори, с което ще подобри производството на електроенергия и ще намали разходите. Томас Едисън му обещава 50 000 долара, ако го стори. След няколко месеца Тесла успява да се справи със задачата и пита за заплащането. Получил отрицателен отговор от Едисън, който директно му заявил, че се е пошегувал. Младият изобретател отново подал оставка и основал собствена компания. В началото на 20 век Тесла намерил съмишленик в лицето на американския предприемач Дж. П. Морган, който го финансирал за построяването на съоръжение за безжично предаване на сигнал. Така се появява кулата Уордънклиф, за която Тесла обявил, че в допълнение към безжичната комуникация ще може да пренася безжично и електрическа енергия. Няколко години по-късно кулата е разрушена, а официалната позиция е, че тя може да се използва за шпионаж от германските шпиони. Голямата мечта на Никола Тесла е електрическата енергия да се пренася чрез кули като Уордънклиф. През годините той прави редица открития, разработки и уреди, които променили света или послужили за основа на други такива. Съществува конспиративна теория, че много от неговите изобретения и открития са унищожени или се пазят в дълбока тайна, защото са революционни за човечеството.
Прекрасната адриатическа страна е известна в света не само с най-чистата акватория на Европа, но и с великолепната си морска кухня. В Далмация, Приморие, Истрия и на островите готвят разнообразни блюда с риба и морски дарове, които чудесно се съчетават с местните ароматни и резливи вина. В Адриатическо море, което се смята за едно от най-богатите в Европа, живеят повече от 350 различни видове риби, омари, скариди и стриди. Много от взискателните специалисти смятат например адриатическата бяла риба и омар за най-вкусните в световната кулинария. За тези, които обожават великолепно приготвените лангусти, раци и стриди, съчетани с отлични вина, няма съмнение, че са открили своето райско кътче на земята. Там могат да се хапнат мариновани сардини и солено аншоа, различни салати от морски дарове, гъсти рибени супи и всякакви бавно печени на жар риби. В ресторантите по крайбрежието може да се поръча и националното ястие бродет – риба, задушена със зеленчуци и полята с червено вино, лесада – рибна яхния със средиземноморски подправки и зеленчуци или рибен паприкаш, а също така и рибено ризото.
Едно от необикновените блюда е агнешкото от остров Црес – месото има леко солен привкус, заради солените треви, които пасат животните. Това за соления вкус го слушахме и за аржентинското агнешко и, че заради това било уникално. Явно, където и да се намират агнетата, ако ядат трева, която е осолена и месото им придобива такъв вкус. Много особено е и овчето сирене „Пашка“ от остров Паг – докато зрее, то се маже със зехтин и се превръща в деликатес, който се купува дори като сувенир. В континенталната част на Хърватия можете да опитате пуйка в царевично тесто, печено шилешко и телешко или щрукли – месно руло с извара и сметана, орехов и маков пирог. Прочути са още такива национални блюда, като далматинската и истринската пушена шунка, самоборските и загорските колбаси чешновки. В района на град Шибеника може да опитате “висовачке бегавице“ – пикантно ястие от младо агне и кисело овче мляко. Особеност на кухнята на Истрия пък е преобладаването на варените над печените специалитети, правени с много подправки и зехтин. Славонците обичат повече от всичко месото и от свинско или телешко приготвят страхотни пушени деликатеси и колбаси.
В старата част на Дубровник, зад крепостните стени, в края на главната улица „Страдун“ в градското кафене може да си поръчате с кафето и тестена закуска по старинна рецепта. Не пропускайте да опитате също необикновената торта от макарони -“Торт макарула“. По крайбрежието ще ви нагостят с миди, варени с чесън, салати от октоподчета, ризото с морски дарове и екзотичното черно ризото с мастило от сепия. В „Бабином куке“ пък предлагат блюдо с различни видове печени меса и прочутото чевапчичи – в 1 порция има 10 колбасчета с различни гарнитури. Впрочем в Хърватия с гарнитура се предлага дори кафето, а всички ресторанти зареждат масите с безплатен зехтин, балсамов оцет и пухкави хлебчета.
На Нова година в Хърватия за празничната трапеза пекат прасенце, на Великден като нас боядисват яйца, в деня на Свети Мартин поднасят печена гъска, а на Коледа – пуйка или друга птица, както и сармите. Около основните блюда се сервират банички с различни плънки, сушено агнешко и шунка, пилета и дивеч, а по крайбрежието никой празник не минава без морски специалитети. Във всеки дом по различни поводи готвят т. нар. „паштицада“ – празнична яхния от телешко месо с много подправки, сини сливи, целина, ябълка и джинджифил, полята обилно с червено вино.
За вас реших да приготвя торта с труднопроизносимото име “Samobor kremšnita”. Легендата гласи, че Джуро Лукачич е донесъл кремница в Самобор. Той бил сладкар, върнал се от работа във Виена, Будапеща и Загреб. Не след дълго жителите на Самобор силно харесват тази торта. Самоборската кремшница, за разлика от всяка друга, се прави от дебел слой яйчен крем, с малко белтъчен крем отгоре. След това всичко се покрива с лист бутер тесто и се поръсва с пудра захар. Друга особеност на този деликатес е, че се консумира топъл. Жителите и гостите на Самобор нямат търпение да изстине, така че този навик остава и до днес. Друга версия на тази торта е загребската кремница, която се прави без горната кора. Върху яйчения крем се слага слой разбита сметана, а отгоре всичко се залива с шоколадова глазура.
Както и в Хърватия, кремницата е добре позната в Централна и Източна Европа. В Полша е известна като Napoleon или kremowka, в Румъния – cremșnit, cremeș или crempita, в Сърбия и Босна и Херцеговина -krempita или kremšnita, в Словакия се нарича Krémeš, а в Словения kremna rezina или kremšnita. В Унгария се нарича kremes, а в Будапеща можете да го намерите като Francia Kremes или френска сметанова торта. Произходът на тортата изглежда преплетен между много страни и е трудно да се определи откъде точно идва. Самата дума е взета от немската дума Crèmeschnitte, както се нарича и днес в Швейцария и Австрия. Подобна торта mille-feuille обаче се появява във френската кухня и е документирана от готвача Винсент Ла Шапел (знаменит готвач от онова време). Някои автори твърдят, че още по-стари концепции за тази рецепта съществуват в Унгария, където Szegediner Torte все още съществува и днес. Буквалният превод на името на тази торта би бил хиляди листа, а името идва от бутер тестото. Друго име е Наполеон, но френски източници казват, че това име не се отнася за военачалника, а за неаполитанския произход на тортата. Френският mille-feuille обаче е различен по това, че има три слоя тесто и два слоя крем. Изглежда логично да се предположи, че кремшницата в днешния си вид се е формирала в Австро-Унгарската империя. Днес всички държави, които са били част от империята, имат своя подвариант. Ето и какво е необходимо за нея:
500 грама бутер тесто
8 броя яйца
1,2 литра мляко
200 грама захар
ванилия
60 грама брашно
20 грама пудра захар за поръсване
Начин на приготвяне:
От бутер тестото разточете и оформете две правоъгълни кори, които да са една идея по-долеми от съда, в който ще сглобявате тортата, защото при печене тестото леко се свива.
Надупчете корите с вилица и печете на 160 градуса до златисто. Около 15 минути.
Оставете корите да се охладят.
Разделете яйцата на белтъци и жълтъци.
Жълтъците разбийте леко със захарта, брашното и малка част от млякото.
Останалото мляко загрейте до кипене и на тънка струйка го прибавете към сместа с жълтъци.
Върнете на котлона и варете на слаб огън като не спирате да бъркате докато крема се сгъсти.
Накрая добавете ванилията и оставете крема да изстине, покрит с фолио за свежо съхранение, за да не хване коричка.
Разбийте белтъците до твърди връхчета.
Добавете 3/4 от тях към крема и разбъркайте до хомогенност.
Поставете едната кора бутер тесто в тортена форма.
Изсипете крема и го загладете.
След това поставете на тънък слой останалите ви 1/4 белтъци.
Покрийте с втората кора и поръсете с пудра захар.
Според хърватския обичай трябва да сервирате веднага, но можете като мен да оставите тортата в хладилника за няколко часа. Тортата е вкусна, но аз бих добавила масло към крема, за да е по-стегнат и за по-добър вкус. На мен леко жилаво ми дойде основата от бутер тесто. Не мога да разбера дали самото тесто не беше особено добро, дали не го разточих достатъчно и стана по-дебело или просто така трябва да бъде по принцип. Въпреки тези леки забележки тортата е много вкусна и бих я направила отново.
Следваща дестинация – Централноафриканска република.
