Чили

Има една страна в Южна Америка, която все още ми е в списъка с бъдещи дестинации – Чили. Тя е най-дългата и най-тясна държава на планетата. От Чили се стига и до Великденските острови. Там се намира най-високия постоянно действащ вулкан, най-добрия ски курорт, най-сухото място на Земята, най-екологичното място в света и единственото място на планетата, приличащо на луннен пейзаж. За последното не съм съвсем съгласна, защото лично видях в Боливия Лунната долина, за която Нийл Армстронг казва, че много му прилича на лунната повърхност, но както знаете всяка страна се страни да се промотира като най- най в различни аспекти и явно чилийците не правят изключение. 🙂

В северната част на Чили се намира пустинята Атакама. Въпреки, че е най-сухата област на земята Атакама омайва с долини, които толкова много приличат на други планети, че НАСА ги използва за тренировъчните си мисии, солени езера, богато разнообразие на флора и фауна, изгаснали вулкани, в чиито кратери можеш да намериш полускъпоценни камъни, древни петроглифи и геоглифи. Тези, които вярват в извънземния разум също имат причина да посетят Атакама – според местните НЛО-та и извънземните в пустинята не са изключение, а ежедневие. 😮 Твърдят, че летящи чинии редовно се появяват от вулканичните кратери, разположени на надморска височина от над 4000 метра. Звездното небе над Атакама е толкова ясно и звездно поради липсата на селища с тяхното осветление и заради високата надморска височина и разредения въздух. Затова регионът е избран за изграждане на най-модерните световни обсерватории. Долината Елки има най-чистото небе в света – средно 240 безоблачни нощи в годината. Там е построена и най-голямата обсерватория в Южното полукълбо. Но не само с това е известна Елки. Тя е позната като един от известните винени региони в Чили на надморска височина 2000 м. Tам се произвежда и  Grape Pisco – алкохолната напитка с най-автентичния вкус на Чили. Пробвала съм Pisco в Перу. Много прилича на нашенската домашна гроздова ракия. Долината Елки е известна със специалното си биополе и хората ходят там, за да медитират и да правят йога.

Историята на винопроизводството в Чили започва, когато испанските заселници започват да засаждат първите лозя там. По време на испанското управление производството на вино в Чили било обложено с данъци и била наложена забрана за увеличаване на площта на лозята, тъй като се смятало, че чилийците трябва да купуват само испански вина. През 1818 г. южноамериканската държава получава своята независимост и започва интензивното развитие на лозаро -винарската индустрия. През 1830 -те години първите лозя от грозде от Франция започват да се внасят в Чили, което постепенно замества сортовете, отглеждани преди това там. Площта на лозята по това време се разраства бързо и днес се формират много важни винарни. В началото на 20 – ти век производството на вино намалява. Консумацията на алкохол се е увеличила значително в страната, а чилийското правителство налага високи данъци върху производството на вино. През 80 -те години на миналия век лозаро – винарската индустрия остава без инвестиции. Това се променя, когато известният испански винар Мигел Торес засажда лозя в долината Курико и за първи път запознава чилийците със съвременните методи за производство и контрол на реколтата, както и със стоманените вани с контрол на температурата. През 90 -те години чилийските вина започват да печелят невероятна популярност на световната сцена. Успехът им до голяма степен бил осигурен от добра комбинация от качество и цена. Поради уникалното си географско положение Чили се отличава с огромно разнообразие от природа и типове почви. Страната е разделена на повече от дузина винарски райони, от които северните са сухи и горещи, а южните влажни и прохладни. Carmenere е визитна картичка на Чили. Сортът грозде има богат аромат на черни плодове и подправки, както и меки танини и се произвежда в долината Аконкагуа (Атакама). 

Определено за мен най-голям интерес представлява островното владение на Чили –  Великденският остров, известен още като Рапа Нуи и Пасха. Това, което прави Великденския остров уникален са статуите, наричани моаи. Над 900 от тези мистични фигури се издигат върху острова, впечатлявайки с височина от един до единадесет метра и тегло до 80 тона. Създадени от рапануйците през вековете, тези каменни гиганти изобразяват човешки фигури със скръстени ръце пред гърдите. Не се знае точно кога полинезийците за първи път достигат бреговете на острова, на който на Великден през 1722 г. пристига експедиция на Холандската западноиндийска компания. Холандският изследовател Рогевеен не се задържал дълго на малкия остров, където открил над 2000 негостоприемни обитатели. Това, което не успял да проумее, е как на толкова изолирано място, където даже няма дървета, може да просперира някаква цивилизация. Нещо повече – той открил и стотици гигантски каменни статуи, за които така и не станало ясно как е било възможно да бъдат издигнати и местени, при условие, че местните не разполагали с необходимата технология. Тайната на мистериозните моаи остава неразгадана и днес. Смята се, че техните огромни фигури са изработени от различни видове камъни, в това число базалт, червен камък и седра. Очите на статуите са създадени с използването на обсидиан – вулканично стъкло с остри ръбове. Създателите им са използвали вулканична пепел и естествени смоли, за да ги свържат, а вулканичната пепел се използвала за създаване на изразителни черти на лицата.

В Чили се намира езерото Копауе, което наричат „естествена лаборатория“, защото то променя химичния си състав, в зависимост от времето на годината. Горещата подземна вода с вулканичен произход променя химичния си състав през зимата и лятото.

Чилийската част от Патагония е едно от най-чистите места в света. Бях в аржентинската част на Патагония наскоро. Това е едно място със сурова красота, което няма аналог. Пустинната степ ти се струва безкрайна, оградена на запад от фиорди, спускащи се в Тихия океан. После виждаш как се надигат планините – Торес дел Пайне, Серо Торе, Фиц Рой, Патагонските Анди. На изток трънливите треви стават още по-бодливи, водоизточниците оредяват, вятърът се усилва и започваш да се чудиш как е възможно да живее нещо в тази безплодна земя. Но живее. 🙂 Викуня, овце, крави. Андите успяват да спрат влагата, но не и вятъра. В Ел Калафате вятърът направо подместваше буса ни по пътя от летището до хотела. Смята се, че агнешкото месо от тази част на света има особен вкус заради солеността на почвата. Мога да потвърдя, че е наистина вкусно. Както и прословутото аржентинско телешко. Както и “Малбек” – а. Той не знам къде точно се произвежда, но се пие навсякъде в Аржентина. Националните паркове Лос Гласиарес и Торес дел Пайне са като магнит за желаещите да изследват на Патагонските Анди. В Лос Гласиарес съм била. Уникално място! Наистина. Ледникът Перито Морено изглежда страховит, но това, което се вижда – широкият 5 км край на т.нар. език на глечера – е миниатюрна част от него.  Той е с дължина от около 30 километра и височина от над 70 метра. Синьото, което виждаш от него е вълшебно и макар да знаеш, че този цвят е само игра на светлината оставаш омагьосан от гледката. Националният парк „Торес дел Пайне“ е най-добрият начин да се докосне човек до красотата на Чили. Известен е с драматичните си пейзажи – назъбени върхове, ярко сини ледници, езера и златни тревни площи. Едни от най-емблематичните места са трите гранитни кули, от които паркът носи името си – „Торес дел Пайне“, т.е. „Кулите на Пайне“ и върховете във формата на рог, наречени „Куернос дел Пайне“. Националният парк се отличава с природно разнообразие. В него се намират ледници, планински масиви, езера, степи и гъсти гори с кипарисови, букови и eкстоксикови дървета, а също и много цветя, в т.ч. и орхидеи. От представителите на животинския свят обитаващи парка, се срещат пума, котка на Жофроа, гуанако, дарвиново нанду, южноамерикански кондор, както и голямо разнообразие от птици.

Каква е първата ви асоциация, когато чуете Чили? Нещо пикантно, силно като вкус и аромат. Нещо, което започва да пари на небцето и все пак пристрастява. И искате още и още. Е, това се отнася с пълна сила за традиционната кухня в Чили. В Чили храната е традиция, която сближава семейството. Обядът е най-важното ядене за деня и много често цялото семейство се събира в кухнята, за да приготви храната – от салатата до хляба. Обядът много често завършва с почивка (известната в цял свят сиеста), която обичайно продължава до три часа през деня. Традиционната чилийска вечеря включва нещо много леко като дип с хляб и специални сосове.

Храната заема много специално място в чилийската култура. Тя е смесица между традиционна испанска кухня, кухнята на местните племена Chilean Indigenous Mapuche и местни съставки. Усещат се също така влияния от европейската кухня, включително от Германия, Италия и Франция. По традиция чилийските рецепти включват комбинация от различни подправки и интересни съставки. Тъй като Чили има дълъг морски бряг, съвсем естествено е, че основна съставка в много традиционни ястия са морските дарове. Най-вече се отнася за централната и южната част на страната.  Местните земеделски култури са основата за всяка регионална кухня, хиляди години преди испанските нашественици да дойдат по тези земи, те са били приготвяни от индианците. Сред най-любимите земеделски култури са: царевицата, киноата, картофите. Маслините в северната част на Чили са широко използвани в много ястия.  Сред плодовете, които се слагат в редица десерти, най-популярни са лукума (расте от вечнозелено дърво, известно е в Перу, Чили, Еквадор), Черимоя, а също и murtilla.

Типичните чилийски ястия са семпли и засищащи и включват комбинация от месо, морски дарове и зеленчуци. Емпанада е популярна тестена вкусотия за повечето държави от Латинска Америка, донесена от испанците. Емпанада представлява тестени кръгове, които се сгъват и около плънката се прави полумесец. Може да се сгънат и в квадратна форма. Варират от печени до пържени, а плънката е много разнообразна, в общи линии всичко, което си поискате, можете да сложите вътре. В Чили има три основни разновидности: емпанада с морски дарове, със сирена и най-популярната – емпанада де Пино. Пино е смес от говеждо месо, лук, стафиди, черни маслини и твърдо сварени яйца. Друго много характерно за Чили ястие е казуела. Това е задушено пиле с картофи и чушки.  Типична чилийска салата се състои от нарязани домати с пресен лук. Там я наричат ensalda chilena. Според археолози, които са намерили 6 000-годишен curanto, може да се предполага, че това е едно от най-старите ястия в света. Сuranto е традиционна храна на Чили и много популярна в южната част. Това ястие се състои от миди, риба, парченца говеждо месо, чоризо, картофи, зеленчуци, един вид кнедли, направени от варени картофи и брашно. То е придружено от картофен хляб, наречен milcaos. Оригиналната рецепта е свързана с препоръка ястието да се готви в каменна пещ на метър и половина под земята. Дъното се покрива с нагрети камъни. След като са достатъчно горещи, се слагат сезонни билки и  ястието стои там за един-два часа. Pastel de choclo е друго популярно ястие в Чили. То се прави от царевица, смесва се с говеждо месо, пилешко, лук, черни маслини, парчета от твърдо сварени яйца и подправки и се покрива с царевично тесто. Традиционно се пече в глинена купа, наречена paila. Caldillo dе Congrio е класическа супа от чилийското крайбрежие. Тя е приготвена от морска змиорка, картофи, моркови, магданоз, лук и чесън. Змиорката се маринова и вари или пържи. Чилийците обожават месото, а асадо (барбекю) е сърцето на тяхната кулинарна традиция. Това не е просто ястие, а истински социален ритуал. Говеждо, агнешко и свинско месо се приготвят бавно на въглени, докато се постигне перфектна текстура и аромат. Обикновено се сервира с картофи, зеленчуци и емблематичния сос пебре – пикантна комбинация от кориандър, домати, лук, чили и зехтин.

За вас реших да приготвя “Milhojas or thousand layers cake”. Ето и необходимите продукти за нея:

за основата:

3 чаени чаши брашно

250 грама масло

3 жълтъка

3/4 чаени чаши прясно мляко

1 супена лъжица писко

щипка сол

за пълнежа:

3 чаени чаши “Dulce de leche”

2 1/2 чаени чаши смлени орехи

1/4 чаена чаша пудра захар

Начин на приготвяне:

Смесете всички съставки за блатовете в голяма купа.

Използвайте миксер с бъркалки за тесто или вилица, за да оформите тестото. Не бива да месите с ръце, защото от топлината им маслото ще се разтопи.

Опаковайте тестото във фолио за свежо съхранение и охладете в хладилника за минимум 6 часа.

Разделете го на 14 равни части.

От всяко парче оформете кора с диаметър 20 см и печете на 180 градуса за около 5-7 минути или докато леко се зачерви блата.

Охладете добре преди да сглобите тортата.

Между всеки слой слагайте по 2-3 супени лъжици от “Dulce de leche” .

На всяка трета кора поръсвайте с орехи.

Накрая завършете тортата отгоре и отстрани с трохи и орехи. Трохите се получават от начупена една от корите.

Оставете за 2 часа да се споят вкусовете и сервирайте.

В Южна Америка е много популярно “Dulce de leche” и не е изненада, че присъства в рецептата за тази торта. Там почти всеки десерт го съдържа. Тортата е някаква вариация на торта “Наполеон” заради тънките маслени кори, но водещо е карамеления вкус на пълнежа. И в комбинация с ядките се получи много вкусна торта. Препоръчвам. А що се касае до Чили – ще отида. Просто е въпрос на време и планиране. 😉

Следваща дестинация – Швейцария.