Била съм в Турция четири пъти. Три пъти на почивка и веднъж в Истанбул, за да гледам състезание от Формула 1. Мога смело да кажа, че това е страна, в която с удоволствие бих се връщала за почивка, а Истанбул е единствения град в света, в който досега съм се чувствала все едно съм си вкъщи. Без стрес, без напрежение от ново място, без и за момент да съм се почувствала притеснена, че съм в друга държава. Южните ни съседи са много гостоприемни хора, а на нас българите ни се радват като на стари приятели. С риск някой сега да започне да говори за турско робство, баташко клане, Балканджи Йово само ще кажа, че знам историята ни, знам, че е било ужасно, но сега е друго време с нови хора и не мисля, че трябва да живеем в миналото и да ненавиждаме Турция и турците. Помним какво се е случило, но живеем в днешно време. Поне аз съм така.
Мога да кажа, че Истанбул е един от градовете, който особено ме е впечатлил. Той е единствения метрополис в света, който е разположен на два континента. Това е град, участвал във възхода и падението на най-известните империи в света. Бил е столица за около 1600 години – по време на Римската , Латинската, Византийската и Османската империя. Въпреки, че Истанбул вероятно е обитаван още през 3000 г. пр.н.е., той не е бил град, докато гръцките колонисти не пристигат в района през седми век пр.н.е. Те са водени от цар Визас и се заселват там поради стратегическото местоположение по протежение на Босфора. Крал Визас нарекъл града Византион на себе си. Византия става част от Римската империя през 300-те години. През това време римският император Константин Велики предприел възстановяването на целия град. Неговата цел била да го направи подобие на Рим. През 330 г. Константин обявява града за столица на цялата Римска империя и го преименува на Константинопол. В резултат на това той се разраства и просперира. След смъртта на император Теодосий I в империята настъпват огромни катаклизми, тъй като синовете му я разделят окончателно. След разделянето Константинопол става столица на Византийската империя през 400-те години. Като част от империята, градът става отявлено гръцки, за разлика от предишната си идентичност в Римската империя. Превръща се в център на търговията, културата и дипломацията и се разраства значително. Но век по-късно избухва въстание на Ника сред населението на града и го унищожава. След това много от най-забележителните му паметници, един от които Света София, са построени по време на възстановяването на града и Константинопол става център на гръцката православна църква. Като стана дума за Света София това е един от пропуските ми. Когато бях в Истанбул просто не остана време да я посетя, а сега вече е превърната отново в джамия. 🙁 “Айя (света) София” – първо е катедрала, после Аллаха джамия, от 1935 г – музей, от 2020 отново джамия. През 537г. Света София е била най-голямата църква в света. Може би най-великата творба на византийската архитектура, тя е най-важният храм за християнството в продължение на 900 г. Изградена от двама архитекти Антимий от Тралес и Исидор от Милет по време на разцвета на византийското изкуство при Юстиниан, църквата е част от дворцовия императорски комплекс. Размерите й са повече от внушителни. Преживяла е заметресенията, кръстоносните походи и завладяването на града от Мехмед Фатих, след което е превърната в джамия. Остава джамия до 1935 г., когато първият турски президент и основател на турската република – Ататюрк я превръща в музей.
Въпреки че Константинопол значително просперира през десетилетията след като е част от Византийската империя, това, което води до просперитета му всъщност го превръща в мишена за завладяване. В продължение на стотици години войски от целия Близък изток атакуват града. За известно време дори е бил контролиран от членове на Четвъртия кръстоносен поход и градът е бил осквернен. Впоследствие Константинопол става център на католическата Латинска империя. Тъй като борбата между католическата Латинска империя и гръцката православна Византийска империя продължава, Константинопол се озовава по средата и започва да запада. Той фалира финансово, населението намалява и става уязвим за нови атаки, тъй като отбранителните постове около града се разпадат. През 1261 г. Никейската империя завладява отново Константинопол и той е върнат на Византийската империя. Приблизително по същото време османските турци започват да завладяват градовете около Константинопол, като на практика го отрязват от много от съседните градове.
След като е значително отслабен, Константинопол е официално превзет от османците, водени от султан Мехмед II след 53-дневна обсада. По време на обсадата последният византийски император Константин XI загива, докато защитава града си. Почти веднага Константинопол е обявен за столица на Османската империя и името му е променено на Истанбул. Султан Мехмед се опитва да обнови Истанбул. Той създава Капалъ чарши (един от най-големите покрити пазари в света) и връща обратно в града бягащите жители католици и гръцки православни. В допълнение към тях, с него пристигат много мюсюлмански, християнски и еврейски семейства. Султан Мехмед започва изграждането на архитектурни паметници , училища, болници, обществени бани и големи императорски джамии. По времето на Сюлейман Великолепни се създават много художествени и архитектурни паметници, които превръщат града в основен културен, политически и търговски център. До средата на 1500 г. населението му е нараснало до почти 1 милион жители. Османската империя управлява Истанбул, докато не я побеждават съюзниците през Първата световна война.
След Първата световна война се провежда войната за независимост на Турция и Истанбул става част от Република Турция през 1923 г. Градът не е столица на новата република и през първите години от нейното формиране е пренебрегван; инвестициите са насочени към новата столица Анкара. През 40-те и 50-те години на миналия век Истанбул се съживява отново и днес толкова се е разширил, че е един огромен мегаполис.
Малко видях от Истанбул, но бях приятно изненадана от водохранилището Йеребатан Сарнъджъ. Построено през VI в., а впоследствие забравено в продължение на векове, водохранилището днес е оборудвано със светлини и музика, а рибки плуват в основите на 336 колони, които поддържат тавана. Колоните са различни като осбено интересна е главата на Медуза в основата на една от тях – доказателство, че византийските строители са считали римските реликви за нещо повече от чакъл за многократна употреба. Разгледах и Античният Хиподрум. Той някога е бил Византийски стадион за надбягване с колесници. Днес носи името на Синята джамия – Султанахмед. Там се намира най-древният паметник на Истанбул – Египетския обелиск. Друг древен монумент на Хиподрума е Змиевидната колона, пренесена от светилището в Делфи по заповед на Константин Велики. Изработена е в чест на победата на гърците над персите и според легендата, трите преплетени змийски фигури са изработени от щитовете на персийските войници, паднали в битката. Третият важен паметник е Колоната на Константин, а най-новата постройка на площада е фонтана на Вилхелм II. Наблизо е и Синята Джамия, в която успях да вляза. Тя е обградена от шест минарета. Броят им е същия като на джамията Елхарам в Мека, докато султан Ахмед не изпраща своя архитект там, за да построи седмото минаре и да върне върховенството на Елхарам. Синята джамия в Истанбул е наречена така заради великолепения си интериор и украсата от 20 000 сини плочки от Изник и своите 260 прозорци с цветни стъкла. Но за мен не беше нищо особено. Джамиите не могат да съпеничат по великолепие на православните и католическите храмове. Посетихме и желязната църква „Свети Стефан“. Поради това, че е разположена на песъчлив и податлив терен, конструкцията на храма била направена от сглобяеми железни плоскости – един уникален замисъл на архитекта Ховсеп Азнавур. В двора на църквата са погребани Екзарх Йосиф и митрополитите Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки. По време на Възраждането в турската столица Истанбул живели над 50 000 българи, сред които хора с европейско възпитание и ориентация, като българинът на турска държавна служба княз Стефан Богориди и адвокатът и философ Лазар Йовчев, сетнешен екзарх Йосиф. Днес те наброяват едва петдесетина, като някои от тях говорят български слабо. С първи храм сънародниците ни се сдобили през есента на 1849 година. За духовните им нужди княз Стефан Богороди дарил на българската община две свои каменни и една дървена къщи с голям двор в аристократичния кв.“Фенер“. Година по-рано под влиянието на младотурците със султански ферман било позволено на всички етноси в империята свободно да изповядват своите религиозни убеждения и да притежават молитвени домове. Долният етаж на дървената къща бил превърнат в параклис и осветен на 9 октомври 1849 г., а по-късно бил превърнат в храм с патрон свети Стефан – покровителят на дарителя княз Стефан Богориди. Този храм е известен като Дървената църква. През 1850 г. двете каменни къщи са разрушени, а с материалите от тях е завършен метоха – триетажна сграда с 25 стаи. За известно време в нея се е помещавала първата българска семинария, създадена по инициатива на екзарх Йосиф. На 27 февруари 1870 г. султан Абдул Азис разрешил създаването на Българската Екзархия. Това е и официалната дата на възстановяването на самостоятелността на Българска православна църква. След Освобождението в 1878 г. седалището на Българската екзархия остава в турската столица. През 1890 г. бил издаден султански ферман, с който се разрешавало на Екзархията да построи на мястото на дървената църква нова. По инициатива на екзарх Йосиф основният камък бил положен през 1892 г. Понеже мястото било насип, архитектът Ховсеп Азнавур предложил конструкцията да бъде от сглобяеми железни плоскости. Те били изработени във фирмата на Рудолф фон Вагнер във Виена. Окончателното сглобяване на Желязната църква приключило през 1896 година. Първият, вече готов иконостас, бил върнат, защото поради недоглеждане на възложителите – българската църковна общност, бил изработен по католически образец. Наложило се главният секретар на Екзархията Атанас Шопов и архитектът Азнавур да заминат за Москва, за да сключат договор с московския придворен фабрикант Николай Алексиевич Ахапкин за изработване на нов. Изписването на иконите възложили на московския живописец Лебедев. Във фабриката на Пьотр И. Оловянишиков в Ярославъл били поръчани шест камбани.
Останаха ми за посещение още много страхотни места в този град – дворците Долмабахче и Топкапъ ( Топкапъ Сарай), археологическия музей и, разбира се, Капълъ чарши. 🙂 Но, да си поговорим за турската кухня. 🙂
Кулинарни експерти твърдят, че има три вида кухни в света – китайска, турска и френска. Турската кухня е една от най-разнообразните в света, макар, че познанията на западния свят за нея се свеждат само до дюнера. Тя е заимствала вкусове както от Азия и Близкия Изток, така и от балканските народи. Има изобилие от кебапи, пилафи, мусаки, супи, салати, мезета, бюреци, сарми, баклава и морски деликатеси. Всеки регион на страната има специалитет характерен за него. Най-популярните ястия от турската кухня са:
Кебап:
Предполага, се че кебапът произхожда от Древна Персия. Той може да бъде нарязан на късчета или смляно на кайма месо и изпечено на шиш. Дюнерът е друга разновидност на кебапа. В превод означава въртящ се кебап. Дюнерът е измислен през 1867 г. в Бурса от Хаджи Искендер. Идеята да обърне шиша вертикално е била добра иновация, защото така месото се изпичало по-равномерно.
Имамбаялдъ:
Името имамбаялдъ означава „имамът припадна“. 😀 Легендата гласи, че имамът припаднал след като прекалил с въпросната гозба, приготвена от жена му. Имамбаялдъ представлява всъщност печени патладжани с лук, домати и подправки.
Пилаф
Пилафът се прави предимно от ориз и булгур, а понякога се добавят зеленчуци и месо като агнешко и риба. Един от най- популярните пилафи е Аджем пилаф. Той се приготвя от агнешко месо с шамфъстък, ориз и множество подправки.
Гюзлеме:
Гюзлемето са банички приготвени от точени кори със сирене или извара и масло. За по-добър вкус се пекат на сач. В днешни дни има различни видове плънки от месо, зеленчуци или сладка. Това е едно от любимите ми турски ястия.
Кюнефе:
Кюнефето е разновидност на кадаифа. Приготвя се от няколко пласта кадаиф с плънка от натрошено сирене и се залива със сироп или мед.
Баклава:
Че къде без нея, когато говорим за турска кухня. Това е един от десертите, които обожавам. За столица на баклавата е обявен град Газиантеп. Баклавата може да съдържа освен орехи, така и локум, плодове, шоколад, ядки, мед, които биват обилно поляти със сироп.
Както във всяка голяма държава, и втурската кухня си има регионални различия и вкусове. Типични за района около Черно море са рибните ястия и особено хамсията. Правят я пържена, задушена, маринована и на пилаф. До границата с Грузия живеят лази, малка етническа група, която прави от хамсията и сладко. 😮 Сушените рибки се топят в захарно-лимонов сироп.
Турците не обичат да пият бира. Жаждата си гасят със студена вода, сокове, напитки или айран. Айран е турска напитка, приготвена с кисело мляко и солена вода.
Много от типичните ястия са персонифицирани и имената им носят спомена за реални личности и събития. Най-популярното от този тип ястия е имамбаялдъ. Ако патладжаните са пълнени с мляно месо и подправки, ястието се казва карнъярък, което значи „рязан корем”. Друго обичано ястие, пак с патладжани и също с исторически препратки, е хюнкяр беенди. Означава „Хюнкяр го харесва”. Хюнкяр е турски султан от XVIII век, който веднъж посред нощ много огладнял и накарал готвача си да му приготви нещо специално. Малко след това му било поднесено агнешко месо с патладжани в млечен сос. Поетичният дух на турската кухня личи също в ястия като „пръстът на везира”, „ханъм гьобеи” (женски пъп), „къз мемеси” (момини гърди), „падишах соанъ” (лукът на падишаха), „кадъбоан” (кадията се задави) и т.н. Щеше да е странно, ако Мустафа Кемал, чийто образ наднича от всеки ъгъл в Турция, беше останал без подобаващо признание в кухнята. Неговото име носи много специалният сиропиран десерт „Кемалпаша”. 🙂
Трудно беше в страната на баклавата да намеря торта, но успях. 🙂 Носи името „Turkish delight cake“. Ето и необходимите продукти за нея:
за основата:
250 грама захар
250 грама масло
250 грама самонабухващо брашно
5 яйца
7 грама бакплувер
35 мл прясно мляко
розова вода (ако намерите)
розова хранителна боя
за крема:
250 грама масло
500 грама пудра захар
3 супени лъжици прясно мляко
1 супена лъжица какао
50 грама черен шоколад
Начин на приготвяне:
Разбийте маслото със захарта на крем.
Добавете яйцата едно по едно като след всяко разбивате.
Прибавете боята и преясното мляко, а след това и смесените брашно и бакплувер.
Печете на 190 градуса около 30 минути или до готовност.
Извадете от фурната и охладете напълно блата преди да пристъпите към следващата стъпка.
Разрежете блата на две.
Направете първия крем като разбиете 100 грама от маслото с 200 грама пудра захар и 1 супена лъжица прясно мляко.
Слепете двата блата с този крем.
От останалите продукти направете втория крем. Шоколадът трябва да се разтопи и охлади до стайна температура.
С този крем имажете тортата отгоре и отстрани.
Оставете в хладилника за няколко часа.
Може да декорирате с разтопен шоколад.
Аз добавих и изсушени розови пъпки. Ей така, за разкош. 🙂
Тортата е с богат маслен вкус. Тежичка е, защото има и доста захар. Но това е Турция. Сладкото никога не е достатъчно сладко. Класическа торта, бих казала. А що се касае за Турция – обещала съм си скоро пак да ида. Заради тоновете история в Истанбул. Заради любезните хора. Заради умението им да те накарат да се чувстваш страхотно като у дома си. Заради безумно вкусната храна. Ако не ста били в Турция идете. Няма да сгрешите.
Следваща дестинация – Търкс и Кайкос.
