В южната част на Тихия океан се намира една стран, част от отвъдморската общност на Франция – Френска Полинезия. Това е територия, състояща се от 118 острова и атола. От всички тях най-големият и най-гъсто населеният е Таити. Той е и столица на държавата. Остров Бора Бора е световноизвестна туристическа дестинация, място за романтика и за съзерцаване на красиви гледки от бунгалата, кацнали директко в тюркоазените води. Френска Полинезия е прекрасна дестинация за шнорхелинг и гмуркане заради кристално чистите води по крайбрежията на островите и кораловите рифове. Атолът Факарава в архипелага Туамоту е част от биосферен резерват на ЮНЕСКО, където се намират едни от най-пълните с акули води в света. Сивите рифови акули имат отрицателна плаваемост и биха потънали, ако спрат да плуват. Затова те използват възходящите океански теченията по сходен начин, по който реещите се птици се възползват от възходящите въздушни течения, идващи от планината, за да се задържат във въздуха. Може да изглеждат почти неподвижни във водата, но всъщност акулите потъват много бавно. Поради тази причина те използват възходящото течение, за да се носят напред през водата и след това се оставят на течението да ги върне на мястото, откъдето са започнали, за да го направят отново. Резултатът изглежда като безкраен конвейер от акули, които могат да наброяват стотици всеки ден. Сивите рифови акули ловуват през нощта. Изобилието от риба в лагуната на атола и отделно редовните струпвания на хайвер, са част от причините за необичайно голямото присъствие на сиви рифови акули в тези води. За хората от Френска Полинезия акулите са tāura — тотемни животни и пазители, както на семейни групи, така и на цели островни групи. Туристите, които посещават това отдалечено кътче на света, трябва да подхождат към акулите с благоговение и уважение и не трябва да хранят акулите, за да не променят навиците им.
Като заговорих за фауната на островите ще спомена и за една ендемична птица за Полинезия – лорикетът на Риматара. Това е красива птица с пурпурни гърди и зелено-син гребен. Този папагал е критично застрашен, защото в дивата природа са останали едва 1500 индивида. Една трета от тях живеят на малкия остров Риматара. Проблемът за птиците идва от черните плъхове, които пристигат с лодки и товарни кораби. Те са най-голямата заплаха за местните птици, защото са изключително умели в намирането на гнездата и изяждането на яйцата им. От 118-те острова във Френска Полинезия Риматара е един от само трите без черни плъхове. Местните се борят с тях с помощта на кучета. Когато на пристанището акустира кораб или лодка и разтовари даден контейнер се пускат кучета и, ако те надушат плъх хората заобикалят контейнера и пускат кучето да унищожи вредителя.
Известен във Френска Полинезия като Ura (което означава червено), лорикетът някога е бил широко разпространен в южната част на Тихия океан. До XVIII век ловът на вида заради високо ценените червени пера на птицата, използвани на направата на украса за наметала и шапки, води почти до изчезването му. До 1900 г. лорикетите оцеляват само на Риматара, където кралицата на острова забранява лова на птицата. Това води до запазването на останалата популация, която остава относително стабилна през XX век. Но от 90-те години лорикетите са изправени пред различни заплахи на острова, което намалява популацията им от 1000 индивида през 1992 г. до около 500 днес. 🙁 Основната причина е унищожаването на местообитанията им. И в този дух, ако черният плъх се засели на острова той ще ликвидира окончателно популацията на птицата.
Таити и останалите острови от Френска Полинезия са заселени с полинезийци преди около хиляда години. Местните се гордеят със своите културни традиции, наследство и култура. Наследството на полинезийското татау е част от тях. Практиката на татуиране, започва преди 3000 години – дизайните са изключително разнообразни, колкото и хората, които ги носят. Полинезия включва повече от хиляда отделни острова в южната част на Тихия океан, формиращи няколко десетки културни групи, повечето от които имат свои собствени отличителни традиции на татуиране. В древни времена полинезийската култура се предавала основно устно, но пък татуировките играели роля в предаването на знания чрез тялото, което служело като платно за картина. Традиционно татау е служело като форма на идентификация или социален ранг, проследявало родословието и представяло важни етапи от живота на човека. През 1769г. след експедиция до Таити и Нова Зеландия британският изследовател капитан Джеймс Кук донася историите за сложния и красив аборигенски боди арт. Той също така популяризира речник, който се използва и до днес, където се открива полинезийската дума tatau (нанасям удар), от която води началото си и думата татуировка (tattoo).
През 1700 година са открити титянските перли. Те носят името си от водите на Френска Полинезия. От тогава районът е щурмуван в търсене на желаните перли, които украсяват облеклата на европейските кралски дворове. През 1880 г. районът е обявен за защитен природен резерват, за да се възстанови популацията на таитянските миди, които “произвеждат” тези уникални перли. В средата на 20-ти век японски бижутер започва да експериментира с отглеждане на черноусти стриди за контролирано производство на таитянски перли. Процесът за образуване на таитянска перла трае около три години. Само зрелите миди са в състояние да произведат специфичните черни перли. Когато мидата с черната устна (както още я наричат) е узряла, чуждото тяло се вкарва много деликатно през малък разрез, за да не я нарани. Така с течение на времето мидата произвежда защитно вещество като антитела, които заобикалят натрапника, образувайки по този начин перлата. Когато са естествено образувани вероятно “натрапникът” попада случайно в мидата. След няколко години мидите се изваждат от водата и с голямо внимание експерт събира красивите перли. Раковините, които не са произвели перли се отстраняват. Тези, които са произвели, се “засяват” отново, за да се получи нова перла. Мидите за таитянските перли произвеждат само една перла наведнъж, докато сладководните миди могат да произвеждат до 20 перли. Таитянските перли са единствените естествени черни перли на земята, останалите черни култивирани перли се определят от цвета на водата, в която растат перлите. Таитянските перли имат широка гама от цветове – прозрачно синьо, зелено до лилаво, сиво-синкаво, сребристо, златно, шоколадово. Всички тези цветове се определят естествено от мидата, без човешка намеса в цвета. Днес таитянските перли идват не само от островите на Френска Полинезия, но и от различни части на Тихия океан, където се е развила индустрия за отглеждане на скъпоценни перли.
Френската полинезийска кухня е точно това, което се очаква от типичния островен живот – прясно уловена риба, сочни плодове, откъснати направо от дърветата и най-сладките кокосови орехи. Но френската полинезийска кухня също така е смесица от различни влияния от чужди страни – френски и китайски, новозенландски и австралийски. Докато плодовете са в изобилие, зеленчуците не са заради константно топлия климат, който зеленчуците не понасят много. Риболовът е една от основните икономически дейности във Френска Полинезия. Което не е изненада заради 118-те острова със съответните им лагуни. Методите, които се използват, са предимно риболов с въдица или харпун, а не толкова с мрежи. И двата вида риболов съществуват от векове, въпреки че инструментите са модернизирани в даден момент, техниката е все същата и включва задържане на дъха за известно време и развиване на бързи реакции. Ловът на голяма риба тон или риба меч може да бъде наистина опасен в тези гъмжащи от акули води. Акулите никога не нападат без причина, но не можете да ги виним, ако убием плячката им с харпун точно пред носовете им, нали? Разбира се, те ще надушат кръвта и ще се опитат да хванат ранената риба. Рибарят трябва да бъде много бърз при изваждането на рибата от водата или при поставянето ѝ в запечатана метална кутия, така че миризмата на кръв да не излезе твърде бързо и да не привлече акулите.
Огромни риби меч, червен и бял тон се ловуват както и в състезания, така и за храна в ежедневието. Колкото по-голяма е рибата, толкова по-добре за общността, защото рибата се разделя на равни части и се разпределя на по-бедните членове от общността. Рибата wahoo се лови на въдица и представлява сериозно предизвикателство, защото тя е много бърза и се вдижи с агресивни движения. Популярни риби са рибата папагал, red squirrel и jackfish. Консумацията на сурова риба е популярна във Френска Полинезия като основният им специалитет се нарича “Poisson cru”. Прясно уловената риба веднага се нарязва на тънки филийки като сашими и след това се маринова в кокосово мляко с лимонов сок, малко лук и чесън, с или без домати. Рибата меч често се пече на скара като пържола и се добавя френското влияние- заливат я с маслен сос Бешамел след изпичането. Махи-махи, баду и lagoon fish понякога се задушават в бананови листа и се пекат в традиционна таитянска фурна, но също така се предлагат и поширани или пържени. Често доста цветни риби като рибата папагал се приготвят в панко кора и се заливат с маслен сос. Някои ресторанти отглеждат местни сладководни скариди (crevettes или chevrettes) и обикновено ги приготвят на къри с кокосово мляко, а огромният кокосов рак (crabe de cocotier), който се среща в ярки сини и червени цветове, се счита за деликатес (и афродизиак 😉 ).
Нова Зеландия и Австралия предлагат качествено агнешко и говеждо месо на разумна цена и ресторантите във Френска Полинезия често ги сервират под формата на пържоли, бургери или шишчета. Дори американско говеждо месо може да се намери във всяка по-голяма търговска площ и полинезийците много го обичат. Освен тези меса във всяко меню има птиче месо, предимно пилешко. Кокошките и петлите се разхождат свободно на всеки остров, но тези, които ще намерите в чинията си, винаги са вносни. ?!?!?Те пътуват с кораб като замразен пакет, пристигащ предимно от САЩ. Защо е така? Според местните е по-лесно, когато пилето вече е оскубано и готово за готвене. Това обаче не обяснява защо е същото и с яйцата. Те също са рядкост, защото трябва да бъдат докарани с кораб. Въпреки стотиците кокошки, които скачат и кудкудат във всяко село.
Манго, авокадо, ананас и кокосови орехи. Това са основните видове плодове, естествено растящи във Френска Полинезия. В зависимост от сезона можете да ги откъснете направо от дърветата на почти всеки от островите. Лаймът и динята също са често срещани, а хората от Югоизточна Азия са внесли рамбутана – вид по-голямо личи, който често се продава на малки сергии по пътищата. Уру (големи топки от хлебно дърво), растящи по дърветата, и коренът от таро (фафа, листата от таро също са популярни) са част от основните съставки на всяко традиционно ястие. Много нишестени, те донякъде заместват картофите и се използват по същия начин – нарязани на филийки, като пържени картофи, пюрирани, просто сварени и покрити със сос, или в случая на фафа, като заместител на спанака. Зеленчуците са предимно внос. Само на Маркизките острови виреят някакви зеленчуци заради малко по-ниските температури там.
Tamara’a и ahima’a е традиционната таитянска пещ и представлява дупка, изкопана в пясъка, покрита с горещи въглища и камъни от лава с бананови листа отгоре. Типичните полинезийски съставки като свинско месо, риба, уру и таро, fei и сладки картофи (umara), често смесени с кокосово мляко, се поставят вътре. Цялата част е покрита с още бананови листа и техните сокове се изпаряват чрез топлината, готвят и задушават храната в пеща. Довеждането на таитянската пещ до правилната температура за готвене отнема около един час, а целият процес на готвене четири до шест часа. Резултатът е апетитно ястие, пълно с интензивни вкусове.
За вас реших да приготвя “Polynesian wedding cake”. Ето и необходимите продукти за нея:
за основата:
2 чаени чаши брашно
2 супени лъжици канела
2 супени лъжици сода бикарбонат
1 чаена лъжичка сол
228 грама нарязан на дребно ананас
1 1⁄4 чаени чаши олио
3 яйца
2 чаени чаши захар
2 чаени чаши ситно настъргани моркови
1 чаена чаша нарязани орехи
3⁄4 чаена чаша кокосови стърготини
1 чаена чаша нарязани фурми или 1 чаша стафиди (по ваш избор)
за глазурата:
85 грама крема сирене
1 супена лъжица прясно мляко
ванилия
50 грама масло
1 чаена чаша кокосови стърготини
3 чаени чаши пудра захар (аз сложих половината и мисля, че е напълно достатъчно)
Начин на приготвяне:
Загрейте фурната на 180 градуса.
В голяма купа смесете маслото и захарта и бъркайте с дървена лъжица докато се смесят.
Добавете яйцата едно по едно, като разбърквате добре след всяко добавяне. Добавете и ванилията.
Постепенно добавете сухите съставки, като разбърквате, докато се смесят добре.
Добавете настъргани моркови, нарязаните ядки, ананаса и кокоса и разбъркайте, докато се смесят.
Печете 50 минути или докато горната част на тортата изскочи при леко докосване. Това не го разбрах добре и в крайна сметка се оказа, че не съм допекла тортата. Буквално са и трябвали още 5 минути, за да се изпече идеално. И след като я извадих от фурната средата спадна….но беше късно. Не е да не съм пекла и друг път торта с моркови и плодове в тестото и уж знам, че се пече по-бавно от обикновено, но ето – поиздъних се и аз.
Разбийте крема сиренето и маслото.
Добавете пудрата захар, млякото, ванилия и по-голямата част от кокоса.
Оставете тортата да се охлади напълно и намажете отгоре с глазура.
Украсете отгоре с останалия кокос.
Има и друг вариант за глазурата. Ако замените ванилията с 1 чаена лъжичка лимонова кора и млякото с 1/2 чаена лъжичка пресен лимонов сок, ще получите хубава лимонова глазура.
Тортата е много вкусна, много сочна и много ароматна. Ако я бях опекла добре имах идея да разделя основата на две, да направя двойно повече глазура и да я разделя по слоевете. Смятам, че щеше да се получи още по-добре. Но вие може да опитате да я направите и по този начин. Що се касае до островите…ами много искам да отида до там. 😀 Надявам се да ми се получи.
Следваща дестинация – Френски южни и антарктически територии.
