Хондурас

Обичам Южна Америка. Континент, който е запазил някаква идентичност въпреки глобализацията. Мога да кажа, че от него са ми останали малко места за посещение, но държавата, за която ще пиша днес не е едно от тях. Хондурас е бедна централноамериканска държава, чиито туризъм не е особено развит, защото нивото на престъпност е особено високо и всеки турист би трябвало да се оглежда постоянно във всички посоки, ако не иска да загуби живота си. Не звучи като примамлива дестинация, нали? В тази страна се намира Сан Педро Сула – най-опасният град в света, в който броят на убийствата на глава от населението е по-висок от където и да е другаде по света. 😮 В повечето градове на Хондурас районите са разделени на сфери на влияние между различни улични банди, което за местните е естествено, но за туристите е определено опасно.

Първият европеец, стъпил по тези земи е Христофор Колумб. Преди това, обаче, територията на Хондурас е била завладяна от маите, които прогонили местното население, а след това по неизвестни още причини и самите те изчезнали векове преди конкистадорите да завладеят тези земи и да довършат съвсем империята на маите. Днес свидетелства за онова време се намират в археологическия обект Копан. Той е открит сред джунглата, дълбоко заровен под растения и почва през 1839 г. от американския археолог и дипломат Джон Лойд Стивънс и английския художник и архитект Фредерик Кейтъруд. Двамата откриватели направо били поразени от находките. Трудно било да се повярва, че град от такъв мащаб и с белези на развита цивилизация е построен от местните жители в околността. Копан бил наречен “царският град в джунглата”. Постепенно учените възстановили дългата история на този град-държава на маите, а намерените артефакти поразявали с детайлите си и начина си на изработка. На мястото на Копан около новата ера е съществувало голямо селище, което по-късно се разраства по време на царуването на К’инич-Йаш-К’ук’-Мо, основателя на династия на маите. През следващите 400 г. управляват 16 царе от тази династия. Копан поддържал търговски и политически връзки и с останалите големи селища на маите – Тикал, Каракол, Паленке. През IХ в. по неизяснени причини градът запада. Незавършените резбовани надписи и скулптурни изображения говорят, че нещо неочаквано е предизвикало напускането на града. Според някои сведения това е станало твърде бързо след 822 г. През следващите векове Копан е погълнат от тропичната гора и става почти незабележим. В края на XIX в. започват системни археологически изследвания от Харвардския университет, а през 30-те и 40-те години на ХХ в. Институтът “Карнеги” прави мащабни реставрационни работи в Копан. През 80-те години е разшифрована писмеността на маите и това много помага за разкриването на историята и живота в града. Все още големи части от целия комплекс на града-държава не са изследвани, но неговата уникалност е причина да бъде наречен „Атина на древните маи“.

Площта на града е около 24 кв. км. Той е бил един от най-гъсто населените градове на маите и е ремонтиран и преустрояван в продължение на 400 години. В централната част има огромен площад с много стели, а наоколо е разположен цял комплекс от храмове и дворци, известен като Акропол. На изток част от града е разрушена от водите на р. Копан. Това разкрило на учените различни пластове от Акропола и им дало шанс да проследят историята на развитието на централната част на града в архитектурно и културно отношение. В Копан се намира едно от най-забележителните открития в цяла Централна Америка – т. нар. йероглифна стълба с около 2500 йероглифа. Тя първоначално е била от 72 стъпала, като всяко от тях е било широко 16 м и височина 45 см. Резбата по стъпалата разказва за живота на копанските царе. Започнал да я строи тринадесетия владетел на Копан, а я завършил петнадесетия. През XIX в. тази уникална стълба е почти напълно унищожена и само 15 стъпала са в по-добър вид. Наоколо са пръснати храмове, които имат интересни скулптурни украшения. Основните здания са изградени от обработени андезитови блокове с характерен зеленикав цвят и са били декорирани с разноцветни мазилки. Навсякъде се виждат стилизирани изображения на хора и богове, животни и чудовища.

Европейското нашествие в района започва през 1502 г., когато Христофор Колумб обявява региона за испански и го нарича Хондурас (което на испански означава дълбочини), защото крайбрежните води, заобикалящи земите, са били много дълбоки. През 1523 г. европейците започват все повече да навлизат в земите на Хондурас. Година по-късно Кристобал де Олид създава колонията Триунфо де ла Крус от името на Ернан Кортес. Олид обаче се опитва да създаде независимо правителство, но по-късно е убит. Тогава Кортес сформира собственото си правителство в град Трухильо. Хондурас става част от Кралство Гватемала, което от своя страна е част от Вицекралство Нова Испания (днешно Мексико). В средата на 16 в. местните опитват да се противопоставят на испанския контрол в региона, но след няколко битки, Испания поема окончателно контрола. Испанското управление в Хондурас продължава до 1821 г., когато страната получава своята независимост. След това за кратко страната е под контрола на Мексико. През 1823 г. Хондурас се присъединява към федерацията на Обединените провинции на Централна Америка, в която са още Гватемала, Коста Рика, Салвадор и Никарагуа. Федерацията се разпада през 1838 година, когато първо от нея излиза Никарагуа, а след това Хондурас и Коста Рика.

Терминът „бананова република“ е използван за първи път специално във връзка с Хондурас. Измислен е от писателя О. Хенри, който по някое време се укрива там от американските власти. По износ на банани Хондурас вече е на 2-ро място в света, така че това определение не е съвсем безпочвено.

Островите Хондурас са заобиколени от най-големите живи коралови рифове в света. Страната може да се похвали с бели плажове, красиви дъждовни гори, уникални коралови рифове и отлични условия за гмуркане. Сред най-популярните острови в Хондурас са Роатан, Утила и Гуанаха. Цените за гмуркане са невероятно ниски и водата е много чиста. Подводният свят на Хондурас е много богат. Не е замърсен от индустрии и боклук, природата там е красива. Роатан се счита за най-добрата дестинация за гмуркане в Карибите. Кораловите рифове са здрави и добре поддържани. Там могат да се видят делфини, акули и костенурки. Утила е едва 12 км дълъг и 4 км широк, но там можете да видите китова акула край брега му и дори да плувате до нея. Мезоамериканският бариерен риф е дълъг 900 км и е вторият по големина в света. Включва 280-километровия бариерен риф Белиз. Неговите корали стърчат над водата, създавайки малки острови. В подводния свят на рифа има стотици видове риби. Там живеят и ламантини и морски костенурки. По-голямата част от рифа е неизследван. Най-красивата и дълбока пещера достига 300 метра в диаметър и наподобява тъмносиня бездна. Можете да се насладите на фауната на Хондурас в националните паркове и резервати. Те включват Института за морски науки на Роатан, където можете да плувате с делфини, Национален парк Ла Тигра, природен резерват Рио Платано, Национален парк Пико Бонито. Много удивителни животни живеят в техните гъсти гори. La Tigra е най-старият национален парк в Хондурас и е едно от най-красивите места в страната. Площта на парка е 7482 хектара. Намира се на височина от 1800 до 2185 метра над морското равнище. Има запазени девствени гори, в които живеят над 200 вида птици, оцелоти, пуми, маймуни. Също така в парка расте еритрин – свещено дърво на маите. Национален парк El Cusuko се намира на 20 км от град Сан Педро Сула. Паркът има много богата флора. Планинските дъбове там достигат 40 метра височина. Там растат и широколистни тютюни и иглолистни дървета. Орхидеите пък добавят много красота към пейзажа. В националния парк живеят около сто екзотични птици, саламандри, маймуни, ягуари. В Хондурас може да срещнете мечки, различни видове елени, маймуни, диви прасета, тапири, язовци, койоти, вълци, лисици, ягуари, пуми, редки черни пантери, алигатори, крокодили, игуани и змии (някои от тях отровни и смъртоносни), мравояди, ленивци, броненосци и много други представители на фауната.

Повечето хондурасци са метиси — смесица от европейци и местни жители. Някои туземни групи продължават да съществуват и до днес (като чорти например). Други племена (като гарифуна) са дошли от другаде. Гарифуна са потомци на африканци и карибски индианци, които обитавали остров Сейнт Винсент.  Приблизително през 1797 г. те пристигнали на Ислас де ла Баия. След време се установили по карибския бряг на Централна Америка. Оттам гарифуна постепенно се разпръснали из други части на Централна и Северна Америка. Хората от племето обичат бързи танци под ритъма на дървени барабани. Типични за културата им са ярко оцветените традиционни дрехи, разказването на приказки, както и приготвянето и кансумацията на храни като ереба (голяма тънка питка, направена от корените на маниока). Езикът, танците и музиката на Гарифуна в Белиз, Хондурас, Гватемала и Никарагуа първоначално са обявени през 2001 г. и след това вписани през 2008 г. от ЮНЕСКО като част от нематериалното културно наследство на човечеството. Племето говори на свой собствен език – гарифуна, който принадлежи към езиковата група аравакан ​​и е преживял векове на дискриминация и езиково господство. Той е богат на истории (урага), които първоначално се рецитират по време на големи събирания. Мелодиите съчетават африкански и американски индиански елементи, а текстовете са истинско хранилище на историята на Гарифуна и традиционните знания за отглеждане на маниока, риболов, строеж на кану и строеж на къщи от печена кал. В тези песни има и много сатира и са озвучени с музика от различни барабани. Основно се използват два вида барабани: primero (тенор барабан) и secunda (бас барабан). Тези барабани обикновено са направени от издълбана твърда дървесина, като махагон или глог, с кожа от пекари (дива свиня), елени или овце. В комбинация с барабани се използват и сисера, които са като шейкъри, направени от изсушени тикви, пълни със семена и след това снабдени с дръжки от твърда дървесина. Естествено, че песните са придружени и от танци. Тези традиции все още са много важни за живота и оцеляването на хората от Гарифуна. Старейшините поддържат много церемонии, празници и устни традиции. Икономическата миграция, дискриминацията и пълното отсъствие на езика гарифуна от училищната система обаче застрашават неговото оцеляване. Въпреки, че все още е широко разпространен, езикът се преподава само в едно село.

Типичната храна в Хондурас е смесица от местните кухни на маите и ацтеките с испанско влияние. От една страна в нея има съставки и рецепти от предколумбовите народи,а от друга се използват продукти и ястия от Испания. Към тях по-късно се добавя и африканското влияние. Предиспанските народи, заселили се в Хондурас, са използвали много зеленчуци. Сред тях са маниока, тиква, домати, картофи и сладки картофи. Но преди всичко боб и най-вече царевица. Това са основните съставки за повечето им хранения. Още по онези времена са правили тортили и тамале с пълнеж. Те са консумирали плодове като ананас, гуава, авокадо и папая. А от напитките любимите им били кафе, шоколад и атол. Атол е течност, получена чрез варене на царевица и след това подсладена със захар, ванилия, канела и други подправки.

С пристигането на испанците продукти като свинско и пилешко месо, зеленчуци като нахут и плодове като портокали и лимони също започнали да се консумират в Хондурас. Колонизаторите донесли ориз, пшеница и зехтин на Новия континент. Дори гроздето и естествено виното пристигнат в Америка с испанците. Всички тези съставки и продукти са оформили типичната храна на Хондурас. Отделно всеки регион на страната си има и своите ястия.

La snail soup както личи от името е супа от охлюви, но не такива, които пълзат на сушата, а от средни или големи морски охлюви. Отделно, въпреки че се нарича по този начин, това ястие не е супа, а по-скоро яхния. Освен охлюви ястието съдържа лук, кокосово мляко, бяла юка, зелен плантан, сладко чили, кориандър, чесън, ахиот, целина, черен пипер и кимион. Може да се каже, че е прилича на супата от морски дарове в стил Хондурас. Тя от своя страна съдържа и скариди, риба, раци,юка, банан и кокосово мляко. Наред с тези две рецепти Хондурас има много други рецепти за супи – шкембе чорба, която се прави с телешко шкембе и бут; супата капиротада, която прилича на лучената супа от Франция; консоме от рожков или боб чорба със свински ребра.

La shot е друго от типичните ястия на Хондурас. То представлява тортила от пшенично брашно, която се пълни и сгъва наполовина. Диаметърът му е около двайсетина сантиметра, а вътре съдържа предимно червен боб и настърган кашкавал. Обикновено му се добавят банани, авокадо, някакъв вид месо и дори пържено яйце. Nacatamales са ястие от Никарагуа, но е много популярно в Хондурас. Приготвят се, като тесто, приготвено с царевица, ориз, месо и различни зеленчуци, се увиват в бананови листа. Подобни са и mountains, които също представляват гъста смес, но в случая от свинско, мляко, зеленчуци, зряло чили и домати. Увива се и в бананови листа. И накрая, боб катраче Това са царевични тортили, към които се добавят боб и настъргано сирене.

Широко консумирано в Хондурас е пилешкото чуко или на филийки. Представлява мариновано, набрашнено и запържено птиче месо, към което са добавени лук, кориандър, сладко чили и запържен зелен плантан. Името tajadas се дължи на последното, тъй като е разделено на продълговати парчета. Маниоката е една от основните съставки на хондураската кухня. Комбинира се и с чичарон (мазнина и кожа за пържене на прасе или от други животни). Yucca with pork rinds има и двете съставки, но също и лук, различни видове люти чушки, домати и оцет или лимон.

В Хондурас се консумират различни видове хляб. Някои са като в Испания, докато в други случаи са местни творения. Например coconut tray, маркизата, поничките или тортите. Но може би най-типичният е хлябът от маниока . Това е безквасен хляб, приготвен с брашно от маниока, който се пече на скара . Тази рецепта е с предколумбов произход. Консумират се и царевични или оризови тортили, основно използвани да се пълнят с различни съставки.

Пържената мояра на филийки, придружена от зелени банани, репички, моркови, краставица, сладко чили или зеле е популярна морска храна в Хондурас. Този вид риба може да се приготвя и като се увие в бананови листа и след това се пече. Сервира се с бял ориз, боб или нахут. Едно от най-вкусното севиче се прави със скаридите. Приготвя се от скариди, богато овкусени с лимонов сок и придружено от люти чушки, лук, смлян чесън и кориандър. След това се завива в тортила и се овкусява. Вкусна рецепта са креолските скариди. Тази рецепта се приготвя чрез добавяне на масло, чесън, доматен сос, лук, ачиоте, зелен чили и кориандър. Всичко това се запържва в тиган и се получава изискано ястие.

Десертите са бедни като асортимент. Известна торта е “Tres leches”, но аз вече съм я правила за блога. Тя не е популярна само в Хондурас. Затова днес се спрях на десерт, който не е точно торта, но знам, че ще е вкусен 🙂 – “Classic Caramel Flan”. Ето и необходимите продукти за него:

1 чаена чаша захар

1/2 чаена чаша вода

4 големи яйца

1 консерва подсладено кондензирано мляко

200 мл сметана

ванилия

Начин на приготвяне:

Загрейте фурната на 180 градуса.

Сипете захарта и водата в тавичка и карамелизирайте захарта.

Останалите съставки разбийте за кратко и изсипете върху карамела.

Печете на водна баня докато нож, забоден в средата на флана излезе чист.

Охладете за няколко часа.

Обърнете десерта върху чиния за сервиране.

Какво да кажа…като крем карамел само, че в тава. Въпреки раликите в съставките вкусът е същия. Като консистенция този десерт е по-плътен от крем карамела. Много вкусен без съмнение. Ако обичате крем карамел и искате да внесете в рецептата си доза разнообразия опитайте тази и няма да сбъркате. 😉

Следваща дестинация – Хърватия.