Япония е последната дестинация от тортената обиколка, която започнахме заедно на 28.01.2019. Седем години по-късно чувствам малко тъга и известна празнота, защото това предизвикателство приключи. Всъщност тези чувства започнаха да ме обземат от година и затова разредих правенето на торти в последно време. Така да се каже отлагах неизбежното. 🙂 Доволна съм от това колко научих за заобикалящия ме свят, доволна съм, че открих не малко сполучливи рецепти за торти. Понякога изобщо не очаквах, че вкусът ще е толкова добър. Благодарение на проучванията за всяка една страна, които правех, набелязах не малко дестинации, част, от които вече са в графата „Посетени“. Други чакат реда си. Като цяло това предизвикателство ми даде повече отколкото ми взе. Вложих от времето си, но научих толкова много. Който ме познава знае, че географията не ми е силна зона на познание. Затова попълвах пропуските в знанията си докато пишех за всяка една държава на Земята и отделно се опитвам да пътувам максимално много, за да видя с очите си и усетя с всичките си сетива всичко, което дадено място може да предложи.
Но стига толкова лирическо отклонение. Да си поговорим днес за Япония. Имах щастието да посетя страната на изгряващото слънце миналата пролет. Отидох да видя цветната феерия на сакурата. Много неща видях, но с цъфналите вишни не ни се получи. 🙁 Подранихме или пролетта закъсня, но е факт, че в края на март ни валя сняг в Киото и видяхме само тук-там по някое цъфнало вишнево дърво. В началото си мислех, че може и да имаме късмет и в края на пътуването в Токио ще успеем да видим тази красота, но в някакъв момент се примирих, че няма да успея. Все пак Япония не е само цъфнали вишни, нали? 🙂
Отдавна мечтая да видя страната, описана на страниците на романите на Клавел в азиатската му сага, които започнах да чета в ученическите си години, а цялата сага приключих преди година. И знаех, че това, което ме беше впечатлило на 15 продължава да ме удивлява и на 50 и значи си струва да се види. Исках да разбера доколко честта наистина е водеща във всяко решение на всеки японец и склонни ли са съвременните японци да спазват кодекса. Исках да разбера точно каква е била работата на гейшите – били ли са и още ли са скъпоплатени компаньонки в контекста на значението на думата за нас – западняците или са много добре обучени интелигентни жени с множество таланти, които обогатяват една мъжка компания и носят наслада от общуването. Платоничното общуване имам предвид. Исках да видя японския минимализъм и перфекционизъм. Исках да се удивя от високотехнологични джаджи, които смятах, че са едва ли не навсякъде и във всяка сфера на живота на японеца. Исках да опитам суши в оригинал, да ям месо от Кобе, да разбера харесва ли ми японската кухня като цяло или ще стоя гладна n на брой дни. Годините пандемия с Ковид 19 объркаха доста графика на пътуванията ми, но имаше и малка полза от цялата тази лудост – за някои дестинации цените се намалиха. 😉 Япония беше една от тях и си казах – Кога, ако не сега?
Пътуването до Япония е дълго. Вярно, не е най-дългото, което съм предприемала, но с напредване на годините всеки полет с над 10 часа продължителност ме дразни и изморява все повече и повече. Ако не беше прекомерната ми (според някои) страст към пътуванията щях да си спестявам такива дълги прелитания. Та летим ние в посока София – Катар – Осака и имаме „само“ 9 часа дълъг полет. Бива.
Осака е забързан град, известен като „кухнята на Япония“. И това ти става ясно още щом стъпиш на първата улица. Която и да е тя. Неонови реклами и сергия до сергия с улична храна. В Япония, ако искаш да опиташ нещо наистина традиционно като вкус трябва да отидеш в кръчма, в която се предлагат множество вариации на това ястие, но само на него. Такова меню като в български ресторант с множество различни ястия се предлага в заведенията за студенти (както там ги наричат). В повечето случаи, ако искате да опитате окономияки отивате в заведение, което предлага десетки видове от тази храна или си взимате от улична сергия. Пак става, само, че имайте предвид, че в Япония кошчета за боклук няма (или, ако някъде ги има то те са изключение) и взимайки си улична храна ще трябва да си носите в торбичка чак до хотела опаковките, които са останали, след като сте се нахранили. А защо няма кошчета? В Япония се смята за невъзпитано да ядеш и да ходиш едновременно, до степен, в която някои японски градове са го забранили. Много местни купуват храна от магазини, сергии или вендинг машини, но разликата е, че те рядко ще ядат на улицата. Обикновено японците ще занесат храната си в офиса или в дома си, където и ще изхвърлят боклука. Повечето местни носят и малка торбичка за отпадъци със себе си. И след един ден в Япония туристите правят същото. 🙂 И въпреки липсата на кошчета Япония е чиста и подредена, защото обществото е приело това като своя мисия.Обществото в Япония е решило да избегне неудобството и разходите по обществени кофи, а потребителите приемат за нормално да си направят план за изхвърляне на отпадъци.Япония има и развита система за рециклиране – някои общини изискват отпадъците да бъдат сортирани в до 20 различни категории, което е още една причина за малкото на брой кофи по улиците. Япония е имала повече кошчета за боклук на обществени места, но много от тях са били премахнати през последните години, отчасти поради опасения за безопасността след терористични атаки в страната, като атаката със зарин в метрото в Токио през 1995 година. Атаката се осъществила на 20 март. Планът бил 10 човека от култа на Асахира да влязат в токийското метро и да пътуват в различни влакове в час пик, когато имало най – много пътници. В себе си всеки от хората държал чадър и вестник, в който били увити пликове, пълни с течен зарин. Поставяйки вестниците на земята близо до изхода на излизане от влаковете, последователите на Асахира били инструктирани да продупчат вестниците с чадърите си по едно и също време. СЛед това те трябвало по най – бързият начин да излязат от метрото и да се върнат обратно в убежището си. На външен вид безобидната, безцветна и без мирис течност зарин била забранена от Конвенцията за химическите оръжия още през 1993 година, заради ефектът ѝ върху човешкото тяло. При контакт с дихателната система на човек заринът причинява гърчове, проблеми с дишането и смърт. След като мисията била изпълнена успешно пътниците започнали да се чувстват странно. С големи усилия си поемали въздух и някои започнали да припадат. Забелязвайки, че нещо не е наред органите на реда наредили незабавната евакуация на всички от метрото. В суматохата някои от последователите на Асахира се върнали обратно в метрото, за да се опитат да покрият следите си и изхвърлили вестниците в близки кофи за боклук. След разследване, полицаите открили торбите със смъртоносната течност в кофите и успели да свържат инцидента с култа на Асахира. Асахира бил обесен на 6 юли 2018 година заедно с шест човека от своите последователи.
Но да се върнем на боклука. За да опазят околната среда от замърсяване и да пестят ресурсите си, японците са разработили система за разделно сортиране на отпадъците. Сортирането се извършва по начин на преработка или обезвреждане. Различните префектури в Япония имат свой собствен подход към разделянето на отпадъците. Но има и общи канони, по-специално обобщени групи отпадъци, които са еднакви навсякъде в държавата. Разделянето става според начина на преработка или обезвреждане.Боклукът се разделя на няколко категории:
горими (запалими) – хранителни отпадъци, съдържанието на прахосмукачка, плат, дърво, гума, филми, винил и др.;
огнеупорни (негорими) – предмети от керамика, метал, електроуреди, батерии, лампи;
рециклируеми – вестници, картон, хартия, списания, пластмасови палети и др.;
големи – мебели, домакински уреди, велосипеди и др. (в супермаркетите се продават специални стикери, които трябва да се залепят, ако нещо такова се изхвърли).
На едно място можете да хвърлите пластмасова бутилка и капачка в един контейнер, но на друго място ви очакват два. Тоест, бутилката се хвърля в едния, а капачката във втория. Всички съдове трябва първо да бъдат почистени от мръсотия и измити, ако това са буркани, бутилки и т.н.. Определен вид отпадъци се изхвърлят и извозват в определени дни от седмицата, като могат да се изнасят в контейнера само до определен час. Но, ако до 8:30 сутринта можеш да оставиш боклука си това не значи, че можеш да го направиш още предната вечер. 😮 Ето защо, ако стъклени бутилки попаднат в кофата за боклук в деня, когато общинските служби премахват пластмаса, бъдете готови да бъдете наблюдавани от вашите съседи. Никой няма да съобщи на полицията и да стане груб – те просто ще поставят собствения ви боклук под вратата на къщата ви. И това е голям срам. Жителите на Камикацу – японско градче, което си е поставило за цел да постигне нулеви отпадъци, сортират боклука си в 45 категории. 😮 Е не, това е прекалено! Префектура Кагошима задължиава гражданите да поставят имената си върху своите торби с боклук. Явно проблемът с отпадъците е сложен в Япония. И на фона на това не разбирам защо японците използват толкова много опаковки. В магазините всичко е опаковано в малки индивидуални опаковки като например кутия с бисквити съдържа множество индивидуално опаковани бисквитки. Бонбоните са по същия начин. Беше ни забавен багажа на двама човека от групата от транспортната фирма и в знак на извинение цялата група получихме малки пакетчета с шоколади. Само на един човек имаше пластмасова торбичка, в нея хартиена торбичка, в нея опакована в хартия кутия, в нея опаковани с целофан и хартия малки шоколадчета. Не ми се мисли, ако живея в Япония за известно време колко часове ще трябва да отделям само да сортирам боклука си и колко правила ще трябва да науча, за го правя правилно. Културен шок.
Никой списък със забележителности в Осака, Япония, не е пълен без Дотонбори – пулсиращото сърце на забавленията в града. Емблематичните неонови табели на района, включително известният бягащ човек Глико, хвърлят ослепителна светлина върху оживения канал, създавайки представа за една незабравима вечер. За Япония бях чела много, но по-скоро за древна Япония. И за мен бе безкрайно неизвестен Глико. И нищо, че го видях и се снимах пред него продължавам да се питам – какъв беше този и защо съм се снимала пред плаката му? Сега заради вас се разрових и прочетох, че това е реклама на фирма за храна – карамелени бонбони, Pocky солетите, а в днешно време с повече насоченост към десерти с малко захар, по-здравословни и т.н. Първоначално в Дотонбори е имало неонова реклама на Глико, която след 50 години на поста си през 1998 година е заменена с билборда, който стои и до днес и очевидно се е превърнал в знаково място за снимки в Осака, в нещо като символ за града. Странни са японците – превръщат някакви обикновени неща в символи и продължават да им се радват и удивляват десетилетия, а може би и столетия.
Дотонбори наистина е рай за любителите на храната. Уличните търговци изкушават посетителите с такояки (топчета от октопод), окономияки (солени палачинки) и кушикацу (деликатеси на шишчета). Ароматът на цвърчащи ястия изпълва въздуха и се чудиш с кое по-напред да започнеш. Като за първа вечер в Япония повечето от групата отидохме в т.нар. студентски ресторанти, защото искахме да имаме избор от няколко неща за ядене поне докато разберем кое ни харесва най-много, за да търсим вече различните му варианти и вкусове. Ние си взехме и трите емблематични за града ястия и дори ни харесаха. Аз имах доста опасения, че кулинарното ми изживяване в Япония няма да е добро, но в това отношение, за моя радост, страната напълно ме опроверга. 🙂
На следващия ден започваме с посещението на Umeda Sky Building – поразителен пример за модерна архитектура и една от най-зашеметяващите визуално забележителности на Осака. Нейните кули-близнаци са свързани с Плаващата градина-обсерватория, открита платформа, която предлага панорамна гледка към града и околностите. До обсерваторията се качихме с ескалатор със стъклена стена, който придава някакво особено футуристично преживяване преди да стъпиш на кръглата тераса на покрива. Аз много обичам да разглеждам градове и места от високо и тук бях доволна. Осака е мегаполис и, когато си на земята всичките тези небостъргачи действат потискащо, но когато си на високо можеш да рееш поглед над градската джунгла и перспективата е далеч по-добра. 😉 Основан през V век градът неколкократно е бил столица на японските императори до XVI век. Той е бил възлово пристанище между Япония, Корея и Китай заради разположението си на остров Хоншу на устието на река Йодо и мрежата си от канали в града, които допълнително улесяват търговията със земеделска и занаятчийска продукция. И макар, че сега Осака е отстъпила първото място на Токио, а някои смятат, че и второто на Йокохама, не бива да се забравя, че тя е била милионен град, когато Токио е бил малко селце в блатиста местност, а Йокохама не е съществувала.
За важността на града и историята му може да разберете като посетите Замъка Осака. Той е един от най-големите в Япония и най-често разрушавания (може би) – оригиналният замък е изгорен до основи през 1615 г., после е възстановен. През 1665 е поразен от мълния,а през 1668 отново опожарен. И за капак е силно повреден по време на Втората световна война. Напълно реконструиран през 1997 година.
Тойотоми Хидейоши започва строежа на замъка Осака през 1583 г. като център на своята власт и символ на обединена Япония. Голяма част от първоначалния комплекс, включително главната кула (теншу), е завършена в края на 1590‑те години. Замъкът е построен с внушителните бели стени и златните акценти и се издигат над широк ров, привличайки посетители, нетърпеливи да разгледат неговите легендарни зали. След смъртта на Хидейоши замъкът става сцена на борбата между застъпниците на Токугава и силите на останалите кланове. През 1614–1615 г. замъкът е обсаден и претърпява сериозни разрушения по време на Зимната и Лятната обсада на Осака. След падането на Тойотоми Токугава Хидетада и неговото правителство извършват мащабна реконструкция през 1620‑те години, която е завършена около 1629 г. С течение на вековете част от оригиналните дървени постройки са унищожавани от пожари, мълнии и конфликти. Главната кула изгаря няколко пъти и в един период остава в руини. В началото на 20. век голям обществено‑частен проект води до възстановяването на главната кула с по‑модерни материали (стоманобетон) през 1931 г. По време на Втората световна война голяма част от предградията и някои допълнителни постройки около замъка са повредени при въздушни бомбардировки и военни действия. След войната, от 1948 г. нататък, започва нова вълна от възстановителни работи върху парковете, каменните стени и част от архитектурните ансамбли. През втората половина на 20. век и началото на 21. век са извършени допълнителни реставрации и обновления на музея в кулата и на инфраструктурата за посетители. Масивните стени около замъка и ровът са оригинални и датират от XVII век.
Замъкът се намира в средата на изкуствен остров, на който има голям парк и японските градини Нишиномару. В тях има над 600 вишневи дървета и само мога да си представя каква красота е, когато всички са нацъфтели. Нас ни посрещна дъждовно време и нито едно цъфнало дърво. Градината води началото си от периода Едо (1603-1868), като е била част от външната цитадела на замъка Осака. Простирайки се на 6,4 хектара, тя предлага гледка към кулата на замъка. В исторически план градината е свързана с Тойотоми Хидейоши, феодалът, който е инициирал обединението на Япония и построяването на замъка Осака в края на 16 век. Районът, където сега се намира градината, е бил част от оригиналния замък и е доразвит по време на шогуната Токугава. Градината Нишиномару е ценена заради пространството си за пикници и разходки, както и заради традиционната си чаена къща. Големият ров и каменните стени напомнят на посетителите за миналите защитни съоръжения на замъка. Градините в Япония, както и градините в Китай, направо ми крадат сърцето. Толкова съвършени, толкова естествено подредени, направо като в приказка. Минимализмът е навсякъде – много семпло, но перфектно съчетани дървета, мъх, камъни, вода. Не е необходимо да пипаш нищо по тях – всичко е точно на мястото си и се допълва от нещата около него. Чудех се как може да няма едно стръкче трева, което да е порастнало на неправилно място и по-късно (когато посетихме Златния павилион близо до Киото) разбрах каква е „тайната“ – един градинар, облечен в дъждобран, защото валеше, беше коленичил до едно дърво и с помощта на пинсети отстраняваше поникналата трева сред мъховете. Уникална педантичност стои зад прекрасните японски градини и много труд на хора, които сякаш са се посветили на работата си на 100% и никаква сила не може да ги накара да я претупат набързо. Това просто няма как да стане в Япония.
След разходката в замъка и градините дойде време за вечеря и беше ред да опитаме така известното говеждо Кобе. То е вид говеждо Вагу от град Кобе в Япония. Вагу в превод означава „японска крава“. Говедата Вагу се отглеждат по специфичен начин, който води до високо ниво на мраморност в месото им, създавайки богат и маслен вкусов профил, който е търсен в целия свят. Кобе е високо ценено говеждо месо и идва от говеда Таджима, специфичен вид Вагу. Тези говеда се хранят на специфична диета и се отглеждат в специфична среда, която допринася за отличителните характеристики на говеждото Кобе. Японското мраморно месо е разделено на пет категории и три класа. Категориите се определят по цвят, а класовете по вид на изрязване. Най-високата категория включва светло месо с бледо розов оттенък с тънки слоеве мазнина. Такова месо е най-скъпото и се продава изключително на специално организирани търгове. Те моментално се изкупуват от собствениците на елитни японски ресторанти. Най-популярни са третата и четвъртата категория говеждо месо. Те са малко по-тъмни на цвят и не изпъкват толкова много с мраморен оттенък, но това изобщо не се отразява на вкуса на приготвеното ястие – пак е също толкова невероятно. Останалите две категории като цяло са много подобни на месото със стандартно качество. Гледала съм, че месо от първа и втора категория не се изнася от Япония и дори да отидете в много елитен ресторант някъде по света, ако поръчате кобе няма да може да пробвате най – елитното месо. Ние също не сме го пробвали, защото съдейки по ресторанта, в който бяхме, той не би могъл да се нарече елитен. Беше много хубав, традиционен, но не елитен. В Япония местните ядат, седнали на коленете си на пода в ресторанта, а най-вероятно и вкъщи. Но за нас, чужденците, са измислили маси , които също са на пода , но около тях е изкопана дупка и сядайки на земята си спускаш краката в дупката и седиш почти като на стол. Месото се сервира сурово. Ние поръчахме различни класове – филе, рибици и обезкостени ребра, за да пробваме различни текстури и вкусове. На масите в японските ресторанти има по една или две (много рядко, защото масите в ресторантите рядко са за повече от четири души) скари за приготвяне на храна на място. Повечето скари са електрически, но има и на газ и на таблетки спирт. Кобето е нарязано на тънки парчета и изисква много леко печене, буквално по минута от страна или дори по-малко. Вкусът е страхотен. Бях чела, че някой го оприличват на топящ се шоколад, защото то наистина се топи в устата, но чак шоколад не е . Изключително крехко е и е радост за небцето. Отначало порцията изглежда малка, но заради мазнините месото е много засищащо. На мен ми беше достатъчно. Ако трябва да сравнявам японското кобе с аржентинското говеждо много ще се затрудня, защото и двете много ми харесват, но са толкова различни, че не мога да избера. Наистина. До края на пътуването ни опитахме още много пъти кобе и вагу и винаги беше истинска наслада. Ако сте в Япония и не го пробвате поне веднъж много ще сте изгубили.
С Шинкансен се придвижихме от Осака към Хирошима. През 1964 година първият Шинкансен потегля рано сутринта от Токио към Осака. Той изминава 515-километровото разстояние за 4 часа – 2 часа и 30 минути по-бързо от съществуващия влак между двата града. Максималната скорост на влака, чието име значи „нова основна линия“ по онова време е 210 км/ч – най-високата в света. Днес японският влак-стрела взема същия маршрут за 2 часа и 21 минути и пътува с до 285 км/ч. Не успях да се впечатля особено от влака, защото година по-рано пътувах с влак-стрела в Китай и там скотостта достига 345 км/ч. След Китай не знам кои небостъргачи, инфраструктури или превозни средства са в състояние да ме впечатлят, но знае ли човек. 🙂 От гарата в Хирошима поехме към японският остров Ицукушима, повече известен с името Мияджима, което на японски означава „остров на светилищата“. Шинтоисткото светилище с голямата червена порта тори, разположено във водата близо до брега, е един от основните символи на Япония и много сниман кадър за Инстаграм. 😉 Храмът и портите му на тори са уникални по това, че са построени над водата, сякаш плуват в морето по време на прилив. Комплексът на светилището се състои от няколко сгради, включително молитвената зала, главната зала и театралната сцена. Те са свързани с мостове и се поддържат от колони над морето. Когато пристигнахме портата беше изцяло във водата, но после започна отлива и тя остана да стърчи в пясъщите на сухо. Прекрасна е във всеки един момент.
Докато пътувахме с ферибота към острова разбрахме, че наоколо има много ферми за стриди и навсякъде в града, където се предлагат са изключително пресни. Имах много съмнения дали да ги опитам. Накрая от улична сергия реших да рискувам и си взех печени на грил. И каква беше изненадата ми – това се оказа уникално вкусно ястие, текстурата на печената стрида няма нищо общо с готвена мида. Месото е кадифено нежно и има вкус на изискан пастет. Не знам колко добре ви го описах, но най-добре е да опитате, ако имате тази възможност. Засега все още не съм се престрашила да опитам сурова стрида, малко в повече ми идва за момента, но да не се заричам – може в някакъв момент и това да направя.
Островът е малък и след плажа има два-три реда улици и къщи и започва гората. В нея живеят елени, които толкова са свикнали с хората и цивилизацията, че спокойно се разхождат по улиците и плажа. Някои от тях са особено нахални и преследват хората, които се хранят вървейки. На един в нашата група, който си беше купил октопод, печен на шиш, му се лепна едър мъжки екземпляр, който беше толкова нахален, че накрая човекът му даде да му изяде обяда. Нямаше спасение от него. 😀 Затова спазвайте етикета в Япония и не яжте, ходейки по улиците. Може би тези правила не са измислени случайно. 😉 Елените са навсякъде и създават усещането за близост с природата на Ицукушима. Като презаредихме батериите с вкусен обяд се насочихме към храма Дайшо-ин. Той е разположен в живописна гориста долина с река, а на територията му се намират градини, които казаха, че са особено красиви през ноември, когато листата на дърветата се оцветяват в различни багри. Мен лично ме впечатли най-много пътеката през градината с малки статуи на монаси с червени плетени шапки. Тези малки шапчици се слагат на бог Джизо Босацу, който се смята за покровител на всички деца в съвременния японски будизъм. В будизма, особено в езотеричния будизъм, много същества, постигнали или отказали се от Буда, са тук, за да ни покажат пътя към Нирвана. Някои от тях, като Джизо Босацу, са дали два обета. Първият – да поемат отговорност за наставленията на всички същества в шестте свята между смъртта на Буда Шакямуни и възхода на Мироку Босацу. Другият – да не постигнат Буда, докато не се изпразнят всички адове. О-Джизо-Сама, както често е наричан с уважение, е един от най-почитаните Босацу в цяла Япония. Обикновено е изобразяван като монах, облечен в одежди с обръсната глава. Често държи жезъл, наречен шакуджо. Той се използва както за прогонване на живи същества, за да не ги нарани случайно, така и за да ни събуди от нашия подобен на сън свят на илюзии. О-Джизо-сан е защитникът на пътешествениците, децата и всички същества, хванати в капан в ада. Историята разказва, че душите на деца, които умират преди
родителите си, не са способни да прекосят легендарната река Санзу (подобна на река Стикс в гръцката митология) в отвъдния живот. Това е така, защото те не са имали време да натрупат достатъчно добри дела (карма) и са накарали родителите си да страдат. Вярва се, че Джизо спасява тези души от наказанието да трупат камъни вечно на брега на реката. Поради това О-Джизо-сама е широко признат за светец покровител на мъртвите деца, особено на мъртвородените и абортираните деца. Често се среща Оджизо-сама в гробища и не е необичайно да видите идола, украсен с червен лигавник и червена бебешка шапка. Причината за това е, че родителите го поставят там, за да му благодарят за спасяването на дете от болест или за да го помолят да защити дете в отвъдния живот. Така всеки път, когато видите статуя на Джидзо, украсена с тези дрехи, вие ставате свидетели на болката на родител. Понякога ще видите малки купчини камъни до статуите и те са свързани с изграждането на ступи за даване на заслуги. Правейки това, родителите се надяват да спечелят достатъчно заслуги за детето си, за да може то да прекоси реката възможно най-бързо и по този начин да сложи край на страданието.
Най-интересното в Мияджима предстоеше – настаняването ни за една вечер в традиционен японски хотел – риокан. Повечето такива хотели не приемат чужденци, но има и такива, които го правят. Когато отворихме вратата на стаята си единственото, което видяхме беше маса на пода, застлан с оризови рогозки (татами) и два полу – стола (защото нямаха крака). Зад традиционния параван от дървена рамка и оризова хартия беше терасата, на която имаше два нормални стола и нормална маса. Капнали от обиколката цял ден нямаше къде да полегнем да починем. Съпругът ми си направи импровизирано легло от двата нормални стола, а аз седнах по турски на земята. И това беше началото. Следваше да се облечем за вечеря с традиционни японски дрехи – юкати. Изглеждахме леко нелепо. 😀 Самата вечеря беше типично японска – множество ястия в малки купички и чинийки, всичките цветни и посредени по определен начин, феерия от японски красоти. Най-много от богатото меню ми хареса сушимито със скарида и риба тон. Суровата скарида е 100 пъти по-вкусна от всички скариди, които бях яла до този момент (били те пикантни азиатски или средиземноморски). Ядохме и най-опасната риба в Япония – риба фуго или т.нар. риба балон. Ако готвачът не я почисти и приготви правилно отровата ѝ може да убие между 30 и 40 човека. Е, оцеляхме. 😀
На следващия ден бяхме в Хирошима. Някакси няма как да идеш до Япония и да не отидеш там – на мястото, където свършва най – ужасната война до момента за човечеството и започва друг по – ужасен етап – на ерата на производство и използване на ядрено оръжие. Иначе градът изобщо не изглежда различен от останалите градове по света. Като изключим монументите в парка на мира, единствената оцеляла фасада в близост до взрива и мемориалния музей град като всички други. Куполът на атомната бомба, известен още като „Genbaku Dome“, е останалата структура от стария промишлен район в Хирошима, която е била в непосредствена близост до епицентъра на атомната експлозия. Това е едно от малкото здания, които не са били напълно унищожени, въпреки че са били подложени на страшната сила на атомната бомба. Той е признат за световно наследство на ЮНЕСКО и е символ на мир и възстановяване. Когато застанеш срещу кенотафа зад него се вижда скулптура, изобразяваща две ръце, които държат вечен огън. Този огън ще гори докато в света има дори едно оръжие за масово унищожение. Мислех си, че няма да угасне скоро. А на заден фон се вижда „Genbaku Dome“. Бях чела една книга „Моши моши Япония“ преди да пътувам и там авторката пишеше, че в парка на мира има един розов храст от България от сорта „Роза Дамасцена“. Намерих го и даже научих на нещо водачката ни, която от десетилетие пътува до Япония и живее в Кюстендил (откъдето е розата). В парка на мира има много гирлянди с жерави. В Япония вярват, че ако сгънете хиляда оригами, ще ви се изпълни едно желание. Така се раждат хартиените жерави на Садако Сасаки, докато момичето се лекува в болница от левкемия след атомната бомбардировка над Хирошима. Садако Сасаки е била на 2 години, когато на 6 август 1945 г. е пусната бомбата „Малчугана“ над Хирошима. Детонирайки мощност, еквивалентна на 16 килотона тротил, взривът от нея убива моментално около 66 000 души и ранява тежко други 69 000 жители на града. Бомбардировката причинява смъртта на общо около 140 000 души. В своя дом, намиращ се на около 1,6 км от епицентъра на ядрения взрив, Садако на пръв поглед не била пострадала при атаката, въпреки че е изхвърлена през прозореца при първоначалната експлозия. Японското момиче обаче е било изложено на големи количества радиация. През ноември 1954 г. тя започва да показва признаците на сериозно заболяване.След това е диагностицирана с остра злокачествена левкемия на лимфните жлези. Приета е в болницата и там започва да сгъва жерави оригами. Момичето вярвало, че ако направи достатъчно от хартиените животни, ще успее да се възстанови. Въпреки хартиените жерави обаче през октомври 1955 година момичето умира на 12-годишна възраст. В сърцето на Мемориалния парк на мира в Хирошима, само на метри от мястото, където бомбата е детонирана, е поставен монумент, изобразяващ момиче с протегнати ръце и хартиен жерав над него. За модел за статуята е послужила именно Садако Сасаки. Мемориалният музей на мира в Хирошима е открит през 1955 г. . В музея са изложени фотографии, артефакти и експонати, които показват разрушенията и страданията, причинени от бомбардировката. Това е мрачно място, което трудно се понася. Изобщо историята на това безумство и ненужна смърт трудно се понасят. Много ученици посещават ежедневно музея, за да знаят и помнят и никога да не повтарят такива грешки от миналото, коствали хиляди животи на невинни жертви.
Качихме се на Шинкансен и тръгнахме към Киото. Сега няколко думи за японските влакове. Бързината им не ме впечатли, както казах, но се впечатлих от порядките в тях. Можеш да работиш, четеш, ядеш, но изобщо не е възпитано да говориш. Познайте коя група единствено говореше помежду си във вагона. 😉 Нашата, разбира се. И отвсякъде срещахме неодобрителни погледи. Не, че това ни попречи да продължим да говорим. Просто бяхме малко по-тихи. Всички седалки във влаковете са насочени в посоката на движение, но това не значи, че, когато кондукторът влезе и тръгне да излиза от вагона не се покланя. Точно така, покланя се дори, когато всички са с гръб към него. Нарочно се обърнах, за да видя дали го прави. Изобщо това с поклоните е странно за нас, европейците. Покланя ти се местния водач, човекът, който отваря вратата на хотела, човекът на рецепция. Изобщо навсякъде все някой се покланя. И се усмихва. Но, въпреки очевидната любезност, у мен усещането беше, че местните не ни харесват. Просто ни търпят като едно необходимо зло за икономиката си и са много възпитани и дисциплинирани. Нямаше я искрената, човешка радост и сърдечност да посрещнеш гост. Каквато, например, съм изпитвала, когато отивам в Турция, Бали и на други места. Там местните наистина се радват да те посрещнат, усещаш го и ти е хубаво на душата. Японецът е друга порода – той просто не е като нас, не ни разбира много и не ни харесва особено. Това е.
В периода 1850-1960 г. потайният свят на Япония започва да се отваря към международната търговия. Западът е впечатлен, защото за първи път се сблъсква с уникалната визия на японското изкуство и дизайн – комбинация от крехка деликатност, проникновена наблюдателност, остроумие и чар и с нетрадиционната им, асиметрична композиция. Всеки творец от Париж или Лондон през 60-те години на 19-и век мечтае да посети място като Киото. Повече от хиляда години – до края на последния шогунат при Реставрацията Мейджи от 1868 г. – това е столицата на Япония. В нея са били както светската, така и духовната власт на страната. Затова не е чудно, че в Киото и околностите изобилства от храмове. Един от тях е особено известен – Светилището Фушими Инари. Най-емблематичното в него са над десетте хиляди черно-червени порти тори ( Сенбон Тори), под които водят пътеки нагоре към свещената планина. Всяко шинтоистко светилище обикновено е обозначено с една червена порта тори. В това светилище в Киото обаче има над 10 000 такива и всяка година се добавят нови. Защо е така? Фушими Инари е посветено на божеството Инари, което се смята за покровител на просперитета, промишлеността и търговците. И именно търговците, фирмите и частните лица почитат Инари, като строят нови и нови порти тори с изписани върху тях пожелания за изобилие. Тази традиция се е запазила в продължение на много векове и продължава и до днес. Обикновено за една порта тори се плащат сериозни суми, т.е. тези порти са един вид свидетелства за дарение. Богатата история на светилището Фушими Инари обхваща повече от 1300 години, което го прави главното светилище на приблизително 30 000 храма Инари, разпръснати из Япония. Основаването на светилището през 8 век бележи началото на духовно наследство, което ще се превърне в неразделна част от японското културно наследство. В комплексът има няколко светилища, посветени на Инари – шинтоисткият бог на ориза. Смята се, че лисиците са пратеници на Inari. Затова в комплекса има множество статуи на лисици, всяка от които държи символични предмети като ключове или свитъци. Когато посетихме Фушими Инари бях капнала от умора. Нямаше никаква сила, която да ме накара да извървя целия път под хилядите порти. Задоволих се да видя само началото и после се върнах към множеството сергии с улична храна за леко похапване и почивка. Имаше богато изобилие на всякакви вкусотии – скариди темпура, октопод на шиш, суши (разбира се), вайгу на скара, чипс от сладък картоф и още много, много.
Друг символ на Киото, който определено ми е фаворит, е храмът Кинкаку-джи, известен още като Златния павилион. Градината и прилежащите сгради около Златния павилион представляват „чистата земя на Буда в този свят“. Градините около храма също са изключително красиви и са пример за съвършенство. Всичко е подрязано до милиметър и с математическа точност. Всеки камък, храст и алея са точно по местата си. Наистина градините са направо омагьосващи. И въпреки, че ни валя за кратко дъжд, изживяването и гледките наистина си струваха. Златния павилион отначало е бил лятна резиденция за шогуна. Впоследствие през 1397 г. комплексът е трансформиран в храм Кинкаку-джи. Храмът е изгарял два пъти и е реконструиран е през 1955 година. Представлява триетажна сграда, като горните два етажа са покрити с листа от чисто злато. В комбинация с езерото до него се получава чудесен златен огледален ефект. Много красиво място наистина.
Киото е известен и като градът на гейшите (гейши и майко (гейша чирак)). В кварталите Гион и Понточо две вечери ходихме „на лов за гейши“, но така и не уловихме нито една. Бройката им е изключително малка вече и наистина е трудно да бъдат забелязани. Да не говорим, че, ако случайно излязат по улицата бързат да се скрият от всички и наистина е трудно да ги видиш. Гейша в превод от японски означава артистична личност (Gei – изкуство и Sha – личност), т.е. „обучен в изкуствата“ – танци, пеене, музика, етикет и т.н. Много любопитно е, че първоначално гейшите са били предимно мъже. 😮 Професионалните куртизанки са предлагали сексуално забавление, а гейшите са използвали уменията си да забавляват, използвайки традиционните японски изкуства – музика, танци и разказване на истории. С времето са започнали да се предпочитат артистичните умения на мъжете и жените гейша, вместо на високо поставените куртизанки. Постепенно мъжете гейша (наричани още хокан) изчезват и названието гейша се е използва само за жена гейша, както се използва и сега. Гейшата започва обучението си, докато е съвсем малка. Тогава тя се нарича майко („танцуващо дете“ от mai-танц и ko-дете). Обучението на майко трае пет години, през което време тя учи традиционни японски изкуства и етикет. Да стане майко, а след това и гейша, е било стремеж на много японски момичета. Тази, която реши да тръгне по този път отива да живее в общежитие, наречено окия, с окаа-сан, което означава майка – притежателката на окия. По време на детството си начинаещата гейша работи като домашна прислужница или помощница на вече опитна гейша и така се обучва. Животът ѝ никак не е лесен. Сутрин тя става в ранните часове и ляга късно нощем. Учи се да пее, да танцува и да свири на традиционния японски струнен инструмент шамисен. Майко трябва да изучи различните традиционни японски изкуства, чайната церемония и икебана, както и тънкото умение да води разговор. След такова трудно и дълго обучение един ден, ако майка-сан реши, че кандидатката вече е готова, идва мечтаният момент тя да бъде обявена за гейша. Вече може да започне да носи специалните кимона, да се гримира с блестяща бяла пудра и да рисува кърваво червени устни и да си прави сложна фризура. Вратът отзад винаги се оставя в естествения цвят, защото това се счита за най-еротичното място в женското тяло. Очите се гримират в черно и червено – „Очите са вратата към душата на човека и затова трябва да са най-красиви“. Цялото облекло на гейшата тежи около 2 – 3 кг. Перуката и аксесоарите по нея също са около 2 кг. Майко гримират устните си с червено червило само наполовина – долната устна. Освен това сложната им прическа се прави с естествената им коса и е украсена с цветни фиби (канзаши). Стилът и орнаментите се променят с развитието и сезоните. Майко носят ярки цветни кимона с дълги ръкави (фуризоде) със сложни шарки. Техният оби (колан) е дълъг и вързан в отличителен стил, който се спуска надолу по гърба им. На гейшите кимоната са по-сдържани и елегантни в сравнение с тези на майко. Това отразява тяхната зрялост и изтънченост. Оби е по-къс и вързан на по-прост възел. Майко имат цветна яка на кимоната си, а гейшите – бяла. Гейшите работят в райони, наречени ханамачи или „град на цветята“. Тези места са създадени през 17 в., когато е приет закон, според който може да има определени забавления в определени райони. Най-известният район е Гион. В различните краища на Япония гейшите ностя различно име – в Киото и Токио ги наричат гейко, а в Ниигата и Канадзава – ги. Към днешна дата в Япония не са останали много гейши – около 600. Най-много има в Киото, но можеш да срещнеш такива и в Токио, Канадзава (където успяхме да видим една), Ниигата и Хачиоджи. Посетихме и една чаена къща, която е запазена в автентичния си вид. Това е мястото, където гейшите се срещат с клиентите си и там им сервират чай, свирят, пеят, танцуват и разговарят. Имаше едни малки помещения, в които гейшата може да се усамоти с клиент. Това ни накара да разсъждаваме дали гейшите не са били един вид образовани куртизанки, но няма категорични сведения за това и тези мисли са само съмнения.
Нямах търпение да видя Нара. Градът е най-известен с огромния брой свободно разхождащи се елени сика, известни още като японски елени. Тези животни се почитат като свещени в шинтоистката религия и се смята, че са пратеници на боговете. Елените сика се движат свободно из цяла Нара и изобщо не са срамежливи. Най-голяма е концентрацията им в парка Нара, където се спускат от околните гори в търсене на леснодостъпна храна. На място се продават пакети с бисквити, с които можеш да ги нахраниш. В момента, в който отвориш пакета те заобикалят много животни и едва успяваш да ги разпределиш на някое. Ако имаш някое лъскаво копче по дрехите си може да се опитат и да те ухапят. Затова бъдете внимателни. 🙂 В парка се намира Тодай-джи – огромен будистки храмов комплекс, един от най-големите в Япония. В него се намира огромната 16-метрова статуя на седящия Буда в главната дървена зала. Тя е най-голямата бронзова статуя на Буда в света и се допълва от други големи статуи на други божества. Храмът и бронзовият Буда са построени през 752 г., когато Нара е столица на Япония. Шинтоисткото светилище Касуга също се намира в парка Нара и е най-важното в града. Касуга-Тайша е основано през 768 г. Посветен е на божествата, отговорни за защитата на град Нара, и затова е едно от най-прочутите светилища. Светилището е известно със стотиците си бронзови фенери, които все още се допълват. Тези фенери са дарени от вярващите.
Следваща спирка в нашето пътуване бе Каназава – често наричана „Малкото Киото“ заради мнoжеството старомодни улички, наподобяващи лабиринт, прекрасната природа и романтичната атмосфера на отминалите времена. В Каназава видяхме древни замъци, свещени храмове на стотици години, красиви градини и атрактивни горещи извори. Златният храм в Киото, както казах по-горе е с позлатени два етажа, а мястото от където идва златото е именно Каназава. Почти 100% от японските златни листове се произвеждат тук. В буквален превод името на Каназава означава „тресавище от злато”. Майсторството е в постигане на тънкост, която може да достигне 1/10 000 мм. В красивите занаятчийски магазинчета можете да видите и да си купите множество продукти със злато – козметика, златни листове, алкохол със златни частици вътре, а също така и храна, декорирана с фини златни листове. Голям хит е сладоледа със злато. Беше ми студено и така и не го опитах. Ако Киото е известен с Гион, то Каназава е царството на самураите. Нито една визита на Каназава, не може да мине без посещение на Нагамачи Самурай. Nagamachi Bukeyashiki е резиденцията на самураите в периода Едо. Влезнахме в къщата Nomura – музей на самурайска къща, отворен за посещение. Там видях как японците могат да пренесат планини, гори и потоци … в малка градина. Тези градини са пример за минимализъм, перфекционизъм и невероятен усет за красота. Аз съм влюбена в тях. Дори и в периода на нашето посещение, който беше ранна пролет и нямаше цветя, а зеленината едва, едва се събуждаше тези градини изглеждаха страхотно. Дворецът Каназава е една от най-големите исторически забележителности не само на града, но и на цяла Япония. Историята на двореца започва през 1583 година, когато семейство Маеда се премества в града. Една голяма реконструкция е извършена по крепостта през 1592 година. Заради корейските нашествия замъкът Каназава е подсилен със защитен ров. Той е опожарен и реконструиран в периода между 1620-1621 година и още веднъж през 1631-1632 година. През 1759 година град Каназава претърпява огромен пожар, в резултат на което дворецът е буквално сринат със земята. Напълно е реставриран през през 1762 и 1788 година.
Последна спирка в обиколката на Япония беше Токио. Първоначалното наименование на Токио е Едо, което означава устие.То е променено на Токио ( „Източна столица“) през 1868 година, когато императорът пренася в града своята резиденция, съгласно традицията столичният град да съдържа в името си думата „столица“. Има звукова прилика с името на предишната японска столица Киото ( „Столичен град“) – разместени са двете срички. Не бях се замисляла над това. Днешната японска столица възниква като малко рибарско селце на име Едо. В края на 12 век то става център на владенията на клана Едо, който изгражда първите укрепления около селището. През 1457 година Ота Докан, васал на клана Уесуги, отнема Едо от клана Едо и построява замъка Едо, поради което той е приеман традиционно за основател на Токио. В края на 1590 година Токугава Иеясу избира Едо за своя резиденция и когато през 1603 година е установен шогунатът на Токугава градът се превръща във фактическа столица на Япония, въпреки че императорът остава в Киото. По време на последвалия период Едо, градът се разраства до един от най-големите градове в света, като през 18 век населението му надхвърля 1 милион души. В днешно време Токио е един от трите финансови центъра в света заедно с Ню Йорк и Лондон.
Ще започна с резиденцията на японския император, която се намира в сърцето на столицата. На територията от почти 7500 кв. км има дворцов комплекс с древни сгради, ровове и канали. В двореца до личните императорски покои не се допускат посетители, но околността е отворена за туристи. Има и голям парк, оформен и прекрасен като всяка градина в Япония. Разходихме се и честно казано не ми хареса как до красивата природа изникват грозни небостъргачи, но такъв е днешния свят. Няма как да отидеш до Токио и да не видиш емблематичните Гинза и кръстовището на Шибуя. В час пик през това кръстовище преминават около 2000 души. Местните жители твърдят, че броят на пешеходците достига 1 милион на ден. Гинза е най-шумният и най-забавният квартал в столицата, а освен това е и най-скъпият като говорим за цени на недвижими имоти. Там можете да намерите електроника, козметика, обувки, дрехи и други стоки от почти всички известни и малко известни производители. Местните твърдят, че цените са високи, но аз не ги усетих такива. Като цяло в Япония за хранене по ресторанти, покупка на дрехи и някакви сувенири не ми се стори скъпа. Скъпи са, например, кимоната, по-луксозната козметика, част от алкохола (дори да е местно производство). За друг вид стоки не мога да говоря, тъй като не съм търсила и купувала. За вечеря в ресторант на Шинджуку на метри от известния търговски център с главата на Годзила платихме 50 долара като хапнахме скариди и калмар (цял) на грил плюс порция риба тон на грил и четири бири (от бебешкия размер). За качеството на морските продукти няма какво да обяснявам – супер прясно е всичко и много вкусно. Мисля, че за толкова пари не можем двама човека в София да ядем подобни порции храна. Преди да седнем в ресторанта водачката ни прекара по много тясна улица, на която едно до друго се бяха залепили десетки ресторанти в типичен японски стил от преди 100 години, може би. Хигиената изглеждаше много компромисна, ароматите, които се носеха отвсякъде бяха странни и на ръба на неприятни, а самите места за хранене си бяха откровени дупки. Не бих яла нищо на такова място, не бих се и застояла на едно място в такава уличка. Много гангстерски се усещаше. И след това място излизаш на мега оживен, централен булевард с лъскави неонови надписи и реклами. Уличката беше като преход между тъмното минало и съвремието. Много еклектично се получи. Този неонов ужас в Япония никак не ми е по вкуса, много ми е кичозен. Част от групата ни бяха дошли именно за тази Япония, но аз не. Мен определено ме впечатли историята и древните обичаи на страната, а не съвремието. За съвремието мисля, че закъснях с едни 20 години. Очаквах да видя една високотехнологична Япония, а видях една позахабена, позавехнала страна. След Китай Япония бледнееше в технологично и модерно излъчване.
Единственото място, което беше новаторско, направо извънземно като изживяване бе teamLab bordreless експозицията. Това е една динамична вселена, където времето и пространството се сливат, създавайки завладяваща среда. Огледала, кристали, разноцветни светлини, прекрасни звуци. teamLab е международен арт колектив, създаден през 2001 г.. Тяхната съвместна практика се стреми да се ориентира в сливането на изкуството, науката, технологиите и природния свят. Чрез изкуството група от художници, програмисти, инженери, CG аниматори, математици и архитекти, се стреми да изследва връзката между хората и света с нови форми на възприятие. За да разбере света около себе си човек го разделя на независими единици с определени граници между тях. teamLab се стреми да преодолее тези граници в нашите възприятия, за връзката между нас самите и света и за непрекъснатостта на времето. Всичко съществува в дълга, крехка, но чудотворна, безгранична непрекъснатост. Творбите на teamLab са част от постоянната колекция и на Националната галерия на Виктория, Мелбърн; Художествената галерия на Нов Южен Уелс, Сидни; Художествената галерия на Южна Австралия, Аделаида; Националната галерия на Австралия, Канбера; Amos Rex, Хелзинки; Музея за съвременно изкуство, Лос Анджелис; Музея на азиатското изкуство, Сан Франциско; Колекцията за съвременно изкуство Borusan, Истанбул; и Музея на Азиатското общество, Ню Йорк. Много завладяващо преживяване беше. Ако имате възможност да видите някъде тяхна експозиция не се колебайте.
Докато бяхме в Токио единия ден посветихме на планината Фуджи. Различните култури по света са имали своите свещени планини: Олимп, Кайлаш, Синай, Арафат. В древността Фуджи е била считана за дом на различни божества, а днес е приета за национален символ. Някога Фуджи била почитана от разстояние, тъй като хората се страхували от нея. Казвали, че е дом на kami, или духове, които са имали силата да контролират стихии като огън и вода. Най-ранните ритуали, обвиващи планината, са били свързани с усмиряването на разрушителните огнени духове, за да бъде предотвратена природна катастрофа. През есента и пролетта пък били извършвани сезонни обреди, посветени на водите, идващи от върха. Едвар когато човек зърне за пръв път тази планина, разбира защо тя е толкова почитана. Идеалната ѝ конусовидна форма, често увенчана със сняг, се издига високо над всичко наоколо и превзема пейзажа и въображението. Ние нямахме шанс да видим Фуджи на фона на стотици цъфнали вишни, но имахме късмета да я видим в ясен ден, без мъглите да я скриват, което казаха било рядкост. Свещеният символ на Япония, е активен вулкан, и нищо наоколо не е дори близо до самотно извисяващите се 3776 метра на планината. Видът ѝ е зашеметяващ. Изкачихме се до парк с пагода в град Фуджиошид, за да видим Фуджи сан (какво с уважение я наричат местните). Гледката е наистина зашеметяваща. Четох наскоро, че градчето ще отмени фестивала на сакурата, заради огромния наплив туристи. И без вишните гледката си струва. 😉
И сега малко за младите в Япония. Те са дръзки и дори по-екстравагантни от връстниците си в западния свят. Някои от тях са облечени почти абсурдно или хайде да не съм крайна ще кажа непрактично. Всички видове аксесоари са проява на желанието на младежите да се открояват от тълпата. Тийнейджърът в Япония просто трябва да има безброй значки, висулки, щифтове, капси, пръстени и гривни, а колкото повече от тях, толкова по-добре! Стилът на тийнейджърите в Япония много често е подобен на „живота в аниме света“, с много ярки цветове. Анимето произхожда от японски анимационни филми. Основните характеристики на японските анимации са задължителното присъствие на някои характеристики на героите и изображенията, както и прекомерната емоционалност. Между другото, японците са доста инфантилни в своите емоции. Което е доста странно, защото са и доста затворени – все едно носят определена маска пред останалия свят. Голямо противоречие ми се видя това. Характерът на всеки герой в анимацията може да бъде изучаван и разбран само от външния му вид като колкото по-голям е размерът на очите на героя, толкова по-хубав е той. Някои имат отделни подсилени елементи на изображението или цвета на прическата на героя. Когато такива тенденции възникват в анимацията, те започват да създават и стил на тенденцията в облеклото, което понастоящем е популярно в модата в Япония и в не малко страни по света. Другото, което леко ме шокира беше грима на млади мъже – абсолютно като на жените – сенки, руж, фон дьо тен, спирала, червило…и всичко това съчетано с класически костюм, риза и вратовръзка. 😮 И в този ред на мисли не би трябвало да ме изненадва толкова това, което един младеж каза, като чу, че сме от България. Каза :“Знаете ли кого много харесвам от вашата страна?“. Аз се приготвих да чуя името на Бербатов, Григор Димитров, а той ми пусна клип на Азис от периода му, когато пееше натруфен с рокли, корсети и токчета. Останах шашната. 😀 Досега като споменавахме България най-много са споменавали Стоичков, което е логично, защото той наистина има пръст в популярността на родината ни зад граница. Но за първи път някой ми каза, че знае за Азис.
Писах ви за храната в Япония малко разбъркано, но като обобщение мога да кажа, че гладни там няма да останете. Както си мислех аз. 😀 Ако обичате риба и морски дарове ще се наслаждавате на прясна и мега вкусна храна. Ако обичате месо ще имате възможност да пробвате едно от най-вкусните телешки меса в света. Ако обичате пилешко то яжете го на воля извън Европа (включително и в Япония). За разлика от европейското, което в голямата си част е реализирания в реалността кошмар от „Крилце или кълка“, пилешкото на други места е с вкуса на домашно месо от моето детство. Ако сте вегетарианци има толкова много опции за вас в Япония – зеленчуци, тофу, ориз…Ако си падате по десерти Япония няма да ви разочарова. Такива страхотни еклер кроасани ядох там…Още си спомням вкуса с наслада. Всякакви тортички, пастички, еклери. Каквото ви душа иска със страхотно качество и изискан вкус. В хотелите дори ти оставят избор сам да напълниш и аранжираш тарталетите си. Въобще доста неща ще трябва да си сготвите сами в японските ресторанти. 😀 Ако сте фенове на матчата (както напоследък е много модерно) там я има навсякъде и под всякаква форма – класическа като чай, добавка към шоколади, кремове, солети. Навсякъде има матча, но това не ме убеди, че е вкусна и не започнах да я харесвам. Еми, смлян зелен чай просто не е моето.
За вас избрах да приготвя емблематичен, но в същото време много лесен десерт – тортички „Mont blanc“. Монблан е десерт от подсладено кестеново пюре под формата на фиде, което покрива бита сметана и пандишпанова основа. Създаден е в Париж през деветнадесети век. Името му идва от Монблан заради приликата му със заснежена планина. Типичният японски Монблан в средата на 20-ти век е бил малка индивидуална торта, съставена от пандишпан, покрит със спираловидно фиде от жълто кестеново пюре и отгоре с жълт консервиран кестен. До 21-ви век терминът „Монблан“ понякога се използва за торти, покрити с всякакъв вид крем, оформен във вермичели. Във Франция понякога за основа се използва меренг. А защо ще правя френска торта за Япония? Защото там я има навсякъде, всички местни я обожават и е възприета един вид като местен десерт.
Ето и трите продукта за нея:
готов пандишпанов блат (или направен от вас) или в моя случай кекс, защото не успях да намеря готов класически пандишпанов блат
1 чаена чаша сметана
1 чаена чаша кестенов крем (моят е купен от Lidl, когато е имало френска седмица)
Начин на приготвяне:
От лесно по-лесно. Нарежете пандишпана на кръгчета с ринг или с чаша.
Разбийте сметаната до устойчиви връхчета.
Шприцовайте върху пандишпана сметаната така, че да изградите нещо като връх.
Шприцовайте кестеновия крем върху сметаната посредством накрайник с множество дупки, за да докарате вид на крема като фиде върху сметаната.
За разкош може да поръсите с пудра захар. Като заснежения Мон Блан. 🙂
Това е всичко. Бързо, лесно, вкусно.
Аз обичам кестени, но в такъв вид като крем за десерт не бях яла преди да пробвам в Япония. И много ми хареса. Тортата е лека, въздушна и много вкусна. А Япония….ех, Япония. Хем ми хареса, хем ме разочарова, но каквото и да говорим това е друг свят. Такъв, какъвто няма другаде. И си струва да се види. А дали ще ви хареса или не няма значение. Ще сте видели нещо различно.
Това беше последната 257 торта от моята тортена обиколка. Със сигурност ще пиша нещо отново, но вече проект Cakevoyage е приключен. Успешно. С известна доза забавяне (както става при всички проекти 🙂 ). Надявам се да съм ви усмихнала, замислила, зарадвала с нещата, които правих и писах. За мен беше удоволствие!
