Перу

Имах една голяма мечта – да видя Мачу Пикчу. И имах невероятния шанс и късмет да я осъществя през 2017 година. 🙂 Не знам дали ви се е случвало да изпълните най-голямата си мечта. Чувството след това е смесено – от една страна е “Уау, случи ми се!” , а от друга “И сега за какво ще мечтая”. Мачу Пикчу е едно от последните неща, които се виждат на екскурзиите в Перу, а има толкова още интересни места и преживявания и затова ще започна от началото на пътуването ми в тези далечни земи.

Перу беше първата ми презокеанска дестинация на запад с един дълъг полет от почти 11 часа от Мадрид до Лима. Когато човек лети на запад все едно се връща във времето. Летиш си, летиш си и то все още е ден, слънцето грее, а твоята душа заспива, защото по твоя биологичен часовник вече е нощ, в която по правило спиш. 😀 Не бях летяла толкова дълго без прекачване и някъде по средата на полета вече не знаех къде точно да си сложа краката и как да се завъртя, за да не се схвана абсолютно тотално. Бях до прозореца, беше ден, но освен една безкрайна синева на Атлантика нищо друго не се вижда…Въпреки всичко еуфорията, която ме беше обзела помогна да преживея полета.

Лима е столицата на Перу и е типичен космополитен град със стара част в колониален стил. От там най-силно впечатлена бях от Археологическия музей. Толкова много информация ни даде нашия гид, че нямаше осмисляне. 😀 То не бяха култури, не беше чудо. Ако сте си мислили, че Перу = инки значи сте в голяма заблуда. Те са само върха на айсберга. Преди тях има толкова много и различни култури, всяка за себе си интересна и пълна с история. Добре, че агенцията ни подари книжка с всички обекти и забележителности, които посетихме, за да можем да си припомняме какво ни е казано и показано по време на екскурзията. Иначе няма шанс да запомно човек всичко, което вижда. Толкова е много и различно. От старата част на града ми направиха впечатление сградите – те са невероятно съчетание от архитектурни стилове – колониален испански стил, ар нуво, френски архитектурни течения. Толкова са кокетни тези дървени веранди, че се влюбих в тях. 

Следващата спирка бяха Паракас и Байестовите острови. Такива гледки, такъв залез над червените плажове…без думи останах. 😮 Постоянните пасати и Хумболдотовото течение, което завива на север покрай брега, задвижват богати на кислород и хранителни вещества морски води от дълбините на тихия океан, като ги изтласкват на повърхността. Водата предлага условия за живот на огромна популация водорасли и микроорганизми с изобилни запаси от храна, които изхранват изумителни по размера си пасажи от риба по перуанското крайбрежие, превръщайки го по този начин в една от най- богатите риболовни територии в света. Хиляди години това свръхизобилие от риба, особенно видовете пасажни риби като аншоа и сардела, са привличали милиони и милиони морски птици към района, на първо място корморана. По въздушните течения и очуканите от вълните скали на близките до брега острови живеят толкова големи колонии от тези птици, че техните фекалии са се превърнали в известен източник на т.нар.гуано, използвано по цял свят като естествен тор. До началото на 20в. тези ресурси от гуано били безогледно изкопавани, без най-малката грижа за размножителния период на птиците. Вследствие популацията от производители на гуано, намаляла, но също така намаляло и търсенето му след като изобретили изкуствените торове. В днешно време Паракас и Байестовите острови са национален резерват и обиколката и разглеждането им стават само от лодки и на необходимото разстояние, за да не се смущават птиците и морските лъвове. Перуанският полуостров Паракас е жертва на непрекъснати, силни, горещи и сухи ветрове, наричани Паракас. Почти нищо не вирее в този полупустинен район в подножието на кордилерите, близо до град Писко. Много интересен елемент е едно гиганско изображение на свещник(“Канделабър”) в пясъка. Кому е бил нужен този указател в онези древни времена? Как е направен, че ветровете не са го развалили в продължение на толкова много години? Тепърва започваха подобни въпроси да ми се въртят в главата. Перу е пълно с мистерии, които доста често изключват всякакви логични обяснения.

По пътя за Наска спряхме в един оазсис като от приказките. Наистина райско място сред негостоприемната пустиня. Цветя, палми, вода, пърхащи миниатюрни колибрита и една студена бира. Вълшебно! Продължихме за Наска по Панамериканската магистрала, която всъщност е един сравнително пуст двулентов път. 🙂 По някое време спряхме, за да видим отблизо един разлом, който се е получил при разместването на тектоничните плочи. Изглеждаше страшничко. Не запомних кои са плочите. (Елия, ако ме чете ще ми дърпа ушите 😀 ) . И сега за Наска. Няколко години преди това пътуване изпитвах страх от летенето с най-обикновен самолет. Преодолях го. Но самолетчетата, с които се наблюдават линиите в платото Наска са друга работа. Първо всички желаещи минават на кантара. На база на теглото пътниците се разпределят в малките самолетчета така, че да има баланс . Излитането беше притеснително, самолетът се тресе и всеки момент си мислиш, че няма как да се вдигне и да излети. Е излетя. 😀 Първото, което ти дават е една карта с геоглифите, които ще видим, т.е. на къде да гледаме , а второто нещо е торбичка за повръщане. В началото на полета се виждат предимно изключително дълги и прави линии. След това започват и фигурите. Много е завладяващо и постоянно гледаш, наляво, надясно.. докато не видиш, че крилото на самолета ти идва някакси перпендикулярно на седалката… След десетина минути хвърляш фотоапарата и телефона и се съсредоточаваш в това да накараш вестибуларния ти апарат да не се смахне съвсем и да останеш с ясната позиция кое е горе, кое е долу. Няма да ви лъжа – в самолетчето бяхме мисля 6 човека, или 5… и нямаше никой, който да ползва торбичката, но нямаше и такъв, който да не му се е обърнал стомаха. След като кацнахме (най-мекото кацане впрочем) трябваше да минат поне два часа докато изобщо си помисля, че мога да сложа нещо в устата си за вечеря. Там, на крайбрежието, водачката ни препоръча да опитаме севиче. Взех си такова с риба и морски дарове. Ястието представлява сурови морски дарове, които се готвят само в лимонов сок. В интерес на истината подправката кориандър, която се използва в севичето ми е крайно неприятна. Тя направо съсипва всички вкусове. При морските дарове не беше толкова наситена, но рибата не се ядеше. Мога да ви кажа, че това ястие не е моето. Не бих го яла отново.

Следващият ден мога да кажа, че постави началото на най-проблемния ми период от екскурзията. Имахме дълъг преход към Арекипа покрай тихоокеанското крайбрежие. Спряхме в страхотен ресторант на скалите и ядохме божествено приготвена пряса риба. Дотук всичко беше чудесно. Малко преди да влезем в Арекипа изведнъж започна да ми става зле на корема и да ми се гади. Помислих, че може да е заради лошия път. На другия ден разбрах, че съм станала първата жертва от групата на височинната болест . А бяхме едва на 2400 м надморска височина. 😮 След няколко дни всички усетиха до някаква степен колко гадна е тази болест, но аз “окапах” твърде рано. Мога да кажа, че по-отвратително не съм се чувствала никога в живота си. Всичко ме болеше, едва дишах, беше ми постоянно студено на ръцете и краката поради липсата на оросяване, спеше ми се нон стоп, нямах никакъв апетит и дори не ми се пиеше вода. Направо тотал щета. Водачката направо ме спаси като започна да ми дава от нейните запаси на лекарство за лечение на тази болест, което не се намира в България, но може да се закупи от чужбина. Препоръчвам ви, ако искате да ходите в Перу да проучите и да се снабдите с лекарство, за да си нямате проблеми.

По обясними причини почти нищо не мога да ви кажа за Арекипа. Почти не я видях. Постоянно дремех по пейките и изобщо нито виждах, нито чувах какво се говори. Следваше преход – изкачване към Колка каньон (5000 м надморска височина) покрай живописни места и свободно пасящи наоколо лами и алпаки. Еми, не ги видях. Спах през цялото време. На едно спиране местният водач ни показа как се дъвче кока за преодоляване на симптомите на височинна болест. На мен не ми помогна и освен това беше изключително неприятно за дъвчене. По-скоро малко облекчение получавах от чая с кока и муня (нещо като нашата мащерка на вкус). За първи път се наложи и да ми се дава кислород от бутилка. Всички бусове и автобуси за туристи в Перу са оборудвани с такива бутилки. Отседнахме в страхотен хотел със собствена обсерватория и съжалявам, че не се чувствах добре, за да усетя мястото истински.

На следващия ден започнах да се чувствам по-поносимо. И слава Богу. Колка каньон е невероятно място. Той е два пъти по-дълбок от Големия каньон в САЩ. Зелен е и местните развиват земеделие в него. Там се наблюдават отблизо кондори на свобода. Доста голяма птица е това. Имахме късмета да видим доста птици в полет и местният водач ни разказа, че тази птица е моногамна. Ако изгуби половинката си тя излита доста високо и се оставя на свободно падане. Един вид самоубива се. Не съм проверявала дали е вярно това, но ме е впечатлило и съм го запомнила. 😀

Следваща спирка беше Пуно – “само” на 3800 м надморска височина. От града не ми е останал кой знае какъв спомен, но предстоеше от там да посетим  най – високо разположеното плавателно езеро в света Титикака. По пътя към езерото вече бях по-добре и успях да се насладя на гледките и симпатичните алпаки, викуки и лами покрай пътя. Езерото, къщите, лодките и самите уроси са много интересни. Хората са облечени в пъстри и весели дрехи, дечицата са уникално мили. Единственото, което разбирам, но разваля усещането за автентичност е, че туристите се посрещат в демонстративни къщи. Къщите, в които реално живеят уросите не са достъпни за туристите. Твърди се, че са аналогични на демонстративните. 🙂 Тръстиката, от която правят къщите и лодките се използва и за храна.

На следващия ден се отправихме към Боливия, но тя не е тема на днешния текст и затова я пропускам и минавам направо на Куско – “пъпът на света”, родното място и центърът на империята на инките. Дали, защото бяхме вече аклиматизирани, но Куско е вълшебно място. Хотелът ни беше на 5 метра от Плаза де Армас и е построен върху стари градежи на инките, които са запазени. В катедралата случайно попаднахме на служба и седнахме да послушаме симфонична музика с перуански елементи. Не знам дали съществува такъв стил :D, но само по този начин мога да я опиша. Изпитах страхотно спокойствие и един вид нирвана. Разположен високо над Куско на височина от 3700 метра, Саксауаман днес е смятан за един от най-големите оградени комплекси с света. Куско е оформен като пума, животното което символизира империята на инките, а хълма с крепостта представлява главата. Крепостта Саксауаман е построена от Пачакути, като първоначално е използвано кал и глина, а по-късно са заменени от великолепното строителство на инките, в която се намират огромни фино нарязани блокове, тежащи над 100 тона. Не ви споменах досега, но все в някакъв момент от пътуването из Перу хората почват да вярват в левитация, извънземни и прочее странности. Това е така, защото на всяка крачка човек се сблъсква с необясними градежи.

Следващата спирка – Оянтайтамбо. Няма да ви казвам колко пъти Елия повтори това име и колко пъти я карахме да го произнася отново и отново. Не се шегувахме с нея, просто това няма запомняне. 😀 Впечатлих се от множеството зелени тераси. Инките са отглеждали земеделска продукция на тези тераси – повече пространство за насаждения, по-добри условия за поливане. Отседнахме в градчето и си купих непознат за мен плод до този момент – черимоя от една баба на улицата. Плодът е голям, зелен, с форма на сърце и кора, която изглежда все едно, че има припокриващи се люспи. Вкусът е някаква смесица между ананас, круша и манго. Само да си знаете, че големите, черни семки на плода, ако се смачкат са отровни.

На следващия ден предстоеше кулминацията – Мачу Пикчу. Станахме много рано и се качихме на специалния влак, който ни заведе до градчето, което е изходния пункт за изкачване към Мачу Пикчу. Самият влак е много странен и цветен, с прозорци по покрива, с тапети (или рисунки) на канабис по стените на купетата. Имаше стюарди в униформи, което създаваше едно по-особено усещане за лукс. И имаше едно особено усещане на очакване и смълчаване при всички. Аз нямах вече търпение да видя най-мечтаната ми дестинация. След влака се качихме на автобус. Бях чела, че шофьорите са големи екстремисти, а пътят е тесен и трябвa да се седне до пътеката, а не до прозореца, за да не рискуваш да умреш от страх. 🙂 Спазих тази препоръка, но си беше екстремно. След това минахме по една пътека в джунглата, а един от групата затананика музиката от “Индиана Джоунс”. Беше много на място. Не мога да намеря достатъчно силни думи да опиша усещането си, когато пред очите ми се появи познатата от толкова картички и филми гледка на Уайна Пикчу, а в нейното подножие и самото Мачу Пикчу – изгубения град на инките. Спомням си, че седнах на земята и поне 10 минути гледах и се наслаждавах на постоянно променящия се пейзаж пред очите ми. Времето там е доста динамично, облаците се придвижват много бързо и, ако застанеш неподвижно и правиш снимки на всеки 5 минути ще имаш толкова различни пейзажи. Имахме няколко часа за разглеждане на Мачу Пикчу. Руините и зеленото наоколо са уникални, историите, които ни разказваха, енергията на мястото са забележителни. Рядко използвам тази дума за описание (уникален), но тук я пиша съвсем целенасочено, защото наистина го почувствах така. Продължавам да смятам, че до момента (5 години по-късно) това си остана най-впечатляващото посетено от мен място в света.

Остана само едно вълнуващо посещение на джунглата на Амазонка. Едни 36 часа в дивата природа, които ме накараха да си мечтая за поне петдневно подобно изживяване в джунглата в бъдеще. Мога да напиша само за тези 36 часа цяла статия в блога, но мисля, че вече прекалих с този пост. Ще споделя само, че такова звездно небе като това над джунглата не бях виждала досега през живота си. Направо дъхът ти спира. Не преувеличавам. Толкова много комари не бяха ме хапали през живота ми за толкова часове. Добре, че не бяха маларийни. 😀 За 36 часа валя около 15 пъти дъжд, беше горещо, беше зелено, имахме си семейство тарантули на дървото пред лоджията, видяхме “ходещи” дървета, каймани, видри, маймуни, няколко вида птици.

Остана само да спомена какво ядох в Перу. Пробвах “Севиче”, печено морско свинче, месо от алпака, невероятно вкусно приготвено пиле на грил, най-вкусната царевица в света (пробвах поне 10 различни сорта, а всичките сортове са поне пет пъти повече), пих “Чича морада”, коктейл “Писко сауър” . Дори си купих Писко, за да си правя този коктейл и вкъщи. Познайте дали досега съм правила. 😉

Тортата, която избрах да приготвя за Перу се казва “Torta Helada” . Там не съм я пробвала. За жалост. Ето и необходимите продукти за нея:

за основата:

4 яйца

200 грама брашно

250 грама захар

2 чаени лъжици бакплувер

щипка сол

за желето и крема:

75 грама желатин

200 грама ягодов желатин

12 броя ягоди

3 чаени чаши гореща вода

1/2 чаена чаша захар

2 чаени чаши сметана

Начин на приготвяне:

Разбийте яйцата със захарта докато побелеят и се сгъстят.

Смесете сухите съставки и леко ги добавете към яйчената смес. Разбъркайте внимателно до хомогенност.

Печете на 180 градуса за 25 минути или до готовност.

Охладете добре и след това разрежете основата на две по средата. Не като мен. 🙂 Аз все не успявам да постигна еднакви блатове.

Сега за желето и крема. Не съм виждала в България ягодово желе. Вероятно има, но аз не съм намирала. Затова реших, че изборът ми е да импровизирам.

Сложих 30 грама желатин в студена вода да набъбне. Сложих в една касерола около 400 грама замразени ягоди и малко захар. Около половин чаша. Когато ягодите омекнаха прецедих сместа и добавих желатина. Разбърках добре.

Нарежете ягодите.

Аз застлах формата с фолио за свежо съхранение, защото не бях сигурна дали желето няма да се разтече. Може би се презстраховах. вие сами си преценете.

Изсипете малко от желето и подредете ягодите възможно най-артистично и красиво. Както вие го виждате. Залейте малко от желето докато ягодите се покрият.

Разбийте сметаната със захарта до меки връхчета. Изсипете леко охладеното желе и разбийте до хомогенност.

Време е за довършване на тортата. Аз сложих слоя желе в хладилника докато разбивам сметаната. Не го пишеше в рецептата, но не мисля, че ще навреди.

Сипете 1/3 от крема и сложете единия блат.

Сипете още 1/3 от крема и сложете и втория блат.

Накрая завършете с остатъка от крема. Мисля, че тази стъпка не е особено смислена. Предполагам, че се прави, за да се овлажни долния слой на тортата, но по-скоро служи за нацапване на чинията за сервиране. 🙂

Сложете за 3-4 часа в хладилника, а най-добре за цяла нощ.

Обърнете върху чиния за сервиране и махнете ринга и фолиото. Може да декорирате с мента като мен, например.

Тортата е много ароматна и лека. В интерес на истината трябва да постои повече време от една нощ не, за да стегне, а за да омекнат блатовете. Казвам го, защото я опитах на следващия и по-следващия ден. И имаше съществена разлика. Относно фолиото, с което застлах формата. Не протече желето, но няма как това фолио да остане идеално гладко, а това се отрази на гладкостта на тортата. Но пък май стана по-арт. 😉 Ако тортата ви се струва добра – пригответе я. Но, ако не сте ходили в Перу – идете! Това място си струва и несгодите на дългия полет, и височинната болест, защото друго като него на планетата няма. Има и други интересни места, но точно като това няма.

Следваща дестинация – Питкерн.