Сейнт Лусия

Първо искам да се извиня за двуседмичната пауза в блога. Нямах никакво желание да правя торти и да пиша. Няма конкретна причина, просто явно творческо безсилие. Но днес ще ви заведа на едно място, което посетих наскоро. 🙂

Преди два месеца се качих на един страхотен кораб за първи път през живота си. Предстоеше ми едно карибско приключение, което не знаех как ще се развие, но имах много хубаво предчувствие. Качихме се от порт Ла Романа в Доминиканската република след чакане на дълга опашка, чекиране на багаж, плащане на такси за напускане на страната и куп формалности. Получихме си картите на Costa, с които в следващите седем дни щяхме да се качваме и слизаме от кораба, да си влизаме с тях в каютата, да плащаме в барове и ресторанти на борда. Изобщо една карта за всичко, което се оказа много удобно. Моите очаквания за каютата бяха като за едно малко пространство с изключително неудобна баня. Слава Богу, оказаха се напълно неоснователни. За всички вас, които търсите круиз с две ръце препоръчвам Costa Pacifica. Страхотен кораб с 12 палуби, множество барове, ресторанти, басейни и забавления. Удобни каюти, страхотна храна и великолепно изживяване като цяло. Музикалната тема е навсякъде – в интериора, в тематичните вечери, в музиката на живо в лоби бара преди вечеря.

Първият ни ден беше само на море и аз като човек, обичащ всякакъв досег с водни басейни, си мислех, че това ще е супер. Но, да се оглеждаш цял ден и около себе си да виждаш само карибското синьо без хълм в далечината, дърво на хоризонта, ми подейства леко депресиращо. Само появата от време на време на пасажи делфини, които се забавяват в морето беше хубав момент, защото е толкова натурално, толкова естествено, почти като танц. Не е в някой делфинариум или зоопарк. Много различно е. Сега вероятно ще ми се смеете, но с това безкрайно море около мен започнах да се чувствам като в инфинити басейн и усещането е, че водата зад хоризонта се изсипва някъде. Знам за гравитацията и за това, че Земята е кръгла. Спокойно. Просто с толкова вода около мен усещането беше различно. Не очаквах да изпитам точно това. 😀 Но взех да разбирам мореплавателите, дето са мислели, че Земята е плоска и картата свършва до хоризонта. 😀

Първият остров, до който доплувахме, беше именно Сейнт Лусия. Предварително бяхме избрали и платили екскурзиите по островите и след това, което вече имам като опит ви съветвам внимателно да проучите какво съдържат те и да избере само тези, които са смислени. На самия кораб и на пристанищата се предлагат толкова много опции, че не си струва да се ограничавате с това, което предлага вашия туроператор. Специално за преживяването на Сейнт Лусия не съжаляваме за избора си. 🙂

Местният гид започна с това, че Колумб открива острова в деня на Св. Лусия и затова му дава това име. Само две държави в света са кръстени на жени – Сейнт Лусия и Ирландия. По онова време на острова са живели индианци аруаки и карибски индианци. Аруаките са изчезнали напълно. След нашествието на европейци в карибския басейн това племе е било покосено от много болести и заличено от Земята. Въпреки всичко те са дали много сериозен отпор на британците и едва през 17 век французите успяват да завладеят острова. От 1650 г. територията става много спорна за британци и французи. Цели 14 пъти островът сменя собствеността си. И днес се виждат и двете влияния – британците са строили с жълти тухли своите постройки, а французите – с черни камъни.

През 1713 г. семейство Дево получава дарение от френския крал Луи XIV от приблизително 2300 акра земя в Суфриер като признание за служба към короната и страната. Трима от братята се местят от Мартиника през 1740 г. и разделят земята на три имения, които наричат диамантено, перлени и рубинено. Както повечето други семейства от онова време започват да обработват земята. Най-успешното от тези имения е Soufriere Estate и е на брата Хенри. И трите имения започват с производство на кафе, памук и какао,а по-късно преминават към захар. В онези времена основно се произвежда захар на острова. Днес са се преориентирали към производството на банани, като експортът е изцяло за Великобритания.

Пътуването из острова е едно безкрайно криволичене по остри завои. Теренът е стръмен, но ние сме се запътили към символите на Сейнт Лусия – Големия и Малкия питон, и тези малки несгоди не могат да ни попречат на ентусиазма. А защо точно питон? Защото на френски питон означава връх. Толкова тривиално 🙂 . Двата върха са се издигнали вследствие на вулканична активност преди 200 000 – 300 000 години. По-големият е с височина 798 метра, а другият – 750 метра. Градчето Суфрие предлага ексклузивна гледка към върховете близнаци. Там ни беше организиран обяд. И какво по-тематично от това да пийваш ледената местна бира Piton и да виждаш пред очите си тези две гигантски скали, а около тях тропическа гора, простираща се почти до брега на това уникално синьо Карибско море. 🙂 Националното ястие е зелен банан и риба треска (която се внася от Канада 😮 ). Традиционно в Санта Лусия се хапва Bouyon – това е яхния със сладки картофи, тиква или ямс с добавка на свинско месо.

Африканското влияние върху храната на Сейнт Лусия е очевидно в ястия като супа от Callaloo – кремообразен бульон на основата на кокосово мляко, в добавка на самото калалу (някакъв местен листен зеленчук, който не мога да определя с какво от познатите ни тук растения да ви сравня) , както и зеленчуци като бамя, картофи и чесън. Има много различни версии на това местно любимо ястие из целия остров, включително и супа от калалу, съдържаща месо от раковина, омар, риба и други пресни продукти от Карибско море.

След вкусния обяд ни предстоеше да се отбием до най-активната геотермална зона в Малките Антили – в планината Soufriere и по-точно в Sulphur Springs Park. Макар че последното голямо вулканично изригване в Санта Лусия се е случило преди около 40 000 години, тази вулканична яма продължава да изпуска сяра във въздуха и пара над водата. Можете да разгледате няколко бълбукащи кални басейни, които на някакъв интервал от време със съскане освобождават гореща пара някъде от дълбините си. Преди години е можело да се слезе почти до клокочещите ями, но след инцидент с местен гид това е забранено и има специални платформи за наблюдение. Ако имате време и ви влече можете и да се потопите в близките топли лечебни извори.

Последна спирка ни е ботаническата градина. За да съм честна с вас ще кажа, че съм виждала много по-добри от нея. Почти не намирам растения, които да не съм виждала и преди, но все пак открих един странен синьо-лилав зеленчук, който се нарича дашин. Националното дърво на острова се нарича калабаш (calabash). Неговите плодове не стават за ядене, а от тях се правят маракаси, купи, съдове за пренасяне на риба и други дребни предмети. Разказаха ни интересен случай – в Кастрис (столицата на Сейнт Лусия) минал чужденец и попитал как се нарича едно определено дърво наблизо стоящ местен. Той отговорил “massav”. Така се нарича и днес ( а също и сьомгово дърво), но интересното е, че на местния език kweyol massav означава “не знам”. 🙂 Иначе на острова се отглеждат повече от 50 вида манго и три вида кокос – жълт, зелен и оранжев. Както казах градината не е нещо особено, но, ако не сте обикаляли подобно място то ще ви е интересно. Сега се сещам, че макар, че знам как изглежда дървото на индийското орехче, там разбрах, че има два вида – мъжко и женско, като съвсем логично мъжкото не дава плод, но е важно са опрашването на женското.

Докато лъкатушим обратно към пристанището местният гид ни отговаря на всякакви въпроси, които имаме. Така разбираме, че на острова има четири вида змии – усойница, худилас, боа удушвач и най-рядката се нарича рис от Сейнт Лусия. Имат си и апоти, опосуми, игуани и мангусти. А заливът Anse la Raye се нарича заливът на скатовете.

Семействата живеят по няколко поколения заедно в една къща. Децата започват училище на 5 години и учат до 16. Ако желаят след това продължават в колеж до осемнадесетата си година. Видяхме край пътя училища, в които по моето скромно мнение едва ли могат да учат повече от петнадесетина деца – малки сгради, които повече приличат на някакви селскостопански постройки отколкото на места за учене, но на Карибите човек свиква да приема различната среда и да не му прави впечатление относителната мизерия. Това, че все още държавата е част от Британската общност може би я прави даже и с приличен стандарт на живот и инфраструктура. Национален спорт е крикета. Силно застъпено е растафарарианство. Думата често извиква в ума стереотипните образи на dreadlocks (дълги плитки или естествени къдрици коса), ганджа, улиците на Кингстън, Ямайка и ритмите на реге на Боб Марли. Растафарианците нямат всеобщо признати водачи, нито всеобщо дефинирани принципи. Това е Афро-Карибско социално движение и има разделение между религията и придружаващото социално съзнание, така че хората могат да оценят какво се опитват да направят социално растафарианците, без да прегръщат религията. Мъжете в Сейнт Лусия или са представители на това движение и в жегата и влагата крият растите си под плетени вълнени шапки 😮 , или са късо подстригани. Не се допускат мъже със свободно пусната дълга коса. Хотелите се намират в северната част на острова. Държавата има цифром и словом столица, три града и малки рибарски селища (махали по-скоро).

По път спряхме да се полюбуваме от високо на живописния залив Маригот, който е наистина като карибска картичка – сочно зелената джунгла стигаща до финия бял пясък и пак онова неземно красиво и синьо Карибско море, а в него на котва няколко кокетни яхти. И над всичко това галещите лъчи на карибското слънце. Сега като ви го описвам и ме хваща носталгия… 🙂

Преди да се качим на кораба направихме няколко кръгчета в столицата и разбрахме, че тяхното черешово топче го правят от бамбук. Чак е чудно, че се използва многократно 🙂 . На Free shop-а на пристанището нямаше как да не си купим дървената маска за домашната ни “Стена на света” и кетчуп от банани ( 😀 много е гаден и изобщо не знам на какво ястие би отивал вкуса му ).

За вас ще направя един “Saint Lucian chocolate cheesecake”. Ето и необходимите продукти за него:

за основата :

1 1/2 чаена чаша смлени шоколадови бисквити

6 супени лъжици разтопено масло

за крема:

1 1/2 чаена чаша сметана

1 1/2 чаена чаша шоколад

1 чаена чаша заквасена сметана

500 грама крема сирема

3/4 чаена чаша захар

3 яйца

ванилия

щипка сол

за глазурата:

1 чаена чаша сметана

1 1/2 чаена чаша шоколад

1 супена лъжица масло

Начин на приготвяне:

Смесете смлените бисквити с разтопеното масло. Исипете ги във форма за печене и притиснете добре с лъжица. Печете 12 минути на 180 градуса. Охладете.

Загрейте леко сметаната и добавете шоколада. Разбъркайте до хомогенност. Прибавете заквасената сметана и разбъркайте добре.

Разбийте крема сиренето със захарта. Добавете яйцата едно по едно като след всяко разбивате. Накрая прибавете ванилията и солта.

Смесете двете смеси и ги изсипете върху основата.

Печете 20 минути на 190 градуса. След това допечете 30 минути на 150 градуса.

Охладете.

Загрейте сметаната и маслото и разтопете шоколада.

Разбъркайте докато стане гладко.

Полейте тортата с шоколадовата заливка.

Охладете за 3-4 часа преди да сервирате.

Остров Сейнт Лусия е едно приятно място. Наричат го перлата на Карибско море. Не мога да потвърдя или отрека дали е така, защото не съм била все още навсякъде. Като цяло история, архитектура, култура няма да намерите на този остров. Има красива природа и едно неземно спокойствие и нирвана. А иначе тортата е вкусна, особено за любителите на шоколад. Като цяло аз винаги съм предпочитала печения пред суровия чийзкейк и този път не прави изключение. По-богат и плътен е вкуса и по-нежна е консистенцията. А нямате си и идея как една щипка сол придава онзи контраст на шоколада, който прави десерта вече висша лига. 😉 Опитайте. Лесно е.

Следваща дестинация – Сейшелски острови.